Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Жирх миризлив! — изкрещя Шооран най-страшната обида, която знаеше.

Бутач май не го чу, пък и какво можеше да добави обидата към това, което Шооран вече беше направил? Нищо не можеше нито да оправи нещата, нито да ги влоши — нямаше накъде. Шооран бавно се затътри към къщи и след малко вече вървеше между наклякалите жени, които ровеха с клечки тинята да намерят чавга. Край тях съвсем дребосъците играеха на каша-паша, а по-големите деца — на забранената, но вечна игра „Мишко, мишко, я смукни!“ Шооран не ги виждаше. Искаше му се целият оройхон да изчезне, да го няма, и щом като светът е толкова лош, нищо да не остане — само лепкавата влага и безмълвните отвратителни твари на далайна.

Той изхлипа и сълзите най-сетне дойдоха — и сякаш само това чакало, на хлипането му отговори тътнещо ехо. Глухо примляскване се понесе над ниските тесеги, проникна в тъмните недра на шавара, върна се от тях усилено и свърши с безкрайно силен плясък, който отекна в нажежения ад на крайграничните авари.

За един безкраен миг във въздуха увисна стресната тишина, после се чуха писъци и настана паника. Уплашиха се дори най-мъничките, които просто нямаше как да помнят този звук, понеже не го бяха чували: страхът беше вроден, идваше от паметта на предците, загинали при това пльокащо мляскане. Всички награбиха кой каквото може: пеленачетата, оставени на върха на тесега, на сухо, торбите с чавга и мокър харвах, тоягите от хохиур и истинско дърво, разни други вещи — нали нищо не трябва да се хвърля! — и хукнаха към огнената граница, към тясната ивица между огъня и мокрото. Децата тичаха заедно с големите — някои ги блъскаха и продължаваха да бягат, без да се обръщат, други спираха и ги гушваха. Всички бягаха — и тригодишните, бъркали допреди малко „кашата-паша“, и игралите на „мишка“: само един — победителят, смукнат прекалено дълбоко от мишката, се дърпаше да измъкне затъналите си крака и отчаяно ревеше.

Шооран бягаше с всички, без да гледа къде стъпва, падаше във вонящата кал и прескачаше камъните. Уморените му крака сякаш живееха свой живот — иначе изобщо нямаше да успее. Прехвърли ивицата шуплести камъни, обърна се и видя как зад тесегите отзад се надига лъскава полупрозрачна слузеста маса, как расте и пълзи, и настига бягащите. И как от нея изскачат пипала, осеяни със смукала, с хитинови нокти и със смъртоносно парещи ресни; пипалата се просваха на пътя на бягащите и ги влачеха назад, а те пищяха и се гърчеха. Други ръце — тънки и гъвкави — бъркаха в шавара и вадеха на бял свят онова, което се криеше там. Хиляди пипала опипваха всяка педя суша, без да пропускат и без да щадят никого — великият Йороол-Гуй беше гладен.

Една от ръцете с плясък падна пред него и разпери пръстите си — всеки приличаше на многокрак жирх, — но Шооран скочи на един полуразрушен тесег и успя да я прескочи, без пипалата да го докоснат. Пред него някой тичаше, отзад някой пищеше. Шооран не осъзнаваше нищо и само ахна, когато усети, че някой здраво го стиска за рамото и го спира. После изпищя, хвърли се на земята и се опита да се измъкне, но внезапно чу тих и поради това особено невъзможен в този миг човешки глас: — Спри де! Къде си тръгнал? Да се опечеш ли искаш?

Шооран отвори очи и разбра, че е жив. Не беше забелязал как е прескочил ниския каменен синор, ограничаващ мокрия оройхон, и че вече е стъпил на сухата твърда земя на граничния оройхон. Отсрещният, огненият край на този остров опираше в края на света, но тук не беше изгарящо горещо и беше съвсем безопасно. Шооран видя, че го е спрял куцият Хулгал — държеше го за рамото; бяха се сблъскали, докато Шооран тичаше, без да гледа, към огнените купчини на аварите. Другите, които бяха успели да избягат в граничния оройхон, също като Шооран не можеха да спрат и се хвърляха в пъкъла — огънят и болката от изгарянията не бяха толкова страшни като тежко надигащия се само на крачки от тях Йороол-Гуй. Защото никой дори не можеше да си представи, че могъщият гигант не може да премине тесния синор, разделящ оройхоните — нали всички го прекрачваха всеки ден, без изобщо да му обръщат внимание. И сега Хулгал и Шооран стояха само на две-три крачки от изпълнената със смърт зона.

— Не може да ни стигне тука — злорадо каза Хулгал. — Не му стиска.

После изкуцука напред и заплю гърчещото се пред него пипало — безкрайно дълго и тънко като конец.

— Гад с гад! Там веднага ще ни сграбчи, обаче тук не може нищо. Добре го знам аз, много пъти сме се срещали. Навремето и аз бягах, ама вече хич не ме е страх. Стой си там, гадино! — викна той и удари с тоягата пипалото дори не пипалото, а някакво негово крайче, мустаче някакво, което пълзеше по синора и се мъчеше да се покатери по него.