Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Турчин не чака да го канят повече, а бързо стана и тръгна, после затича.

Еетгон, който ги беше наблюдавал мълчаливо, понечи да хукне след него, но после като че ли си спомни нещо, спря и чак когато церегът се скри зад тесегите, изсумтя:

— Много обичаш… да пускаш.

— Такъв съм си — отговори Шооран.

Оставиха постове и се оттеглиха, заслушани в гласа на далайна — Многоръкия преследваше церегите.

Шооран вървеше и усещаше злобния поглед на Еетгон. Отдавна вървяха така, рамо до рамо, макар между двамата да нямаше дори и намек за приятелство. Нещо повече, Шооран непрекъснато долавяше неприязънта на младия изгнаник. И в това нямаше нищо чудно — хората често изпитват неприязън към онези, на които са задължени с нещо. Свързваше ги единствено обичта им към Чаарлах, не по-малко странна, отколкото взаимната им неприязън. С Еетгон в случая всичко беше ясно: навремето Чаарлах го беше намерил болен, беше го изцерил и после бяха тръгнали заедно да обикалят оройхоните. Колкото до Шооран… в Чаарлах може би го привличаше това, че разказвачът също не беше като всички, беше различен.

Лагерът на изгнаниците се намираше на кръстопътя на синорите, там, където четири оройхона опираха ъглите си един в друг. Един от оройхоните се беше появил съвсем наскоро, когато изгнаниците вече бяха приклещени тук от Моертал. Безредиците, възникнали в лагера след появата му, бяха пресечени незабавно и жестоко: Еетгон уби двамата, които викаха най-много, при това измъчва единия пред очите на всички и макар изгнаниците да бяха свикнали с какво ли не, бяха направо ужасени.

— И да не съм чул повече думата „илбеч“! — викаше Еетгон и бичът му не убиваше жертвата, а само я нарязваше така, че от раните бликаше кървава пяна. — Той си знае какво прави! — Бичът продължаваше да реже кървящата плът като бръснач. — А вие хем не можете да го направите, хем не знаете защо го прави! — Още един удар с бича. — Оставете го на мира! — И последният удар милосърдно доуби жертвата му.

Убийствата сред изгнаниците не бяха нещо необичайно, но тази жестока екзекуция ги стресна, всички се умълчаха и покорно се струпаха около синора, където вече можеше да се живее спокойно. Резултатите от покорността и послушанието им не закъсняха: за една седмица се появиха още три оройхона и тесният нос, както се изрази Чаарлах, се превърна в „благодатно блато“. И всички и бандитите, и скитниците, и събирачите на харвах, и вдовиците, прогонени от сухото — всички бяха доволни и мълчаха, и се надяваха, че ще се появи и сух оройхон. Ех, ако ги нямаше и войниците на Моертал, които застрашаваха бъдещото им благополучие…

Единственият, който очевидно беше нещастен, беше Чаарлах. Подозрението, което беше паднало върху него преди три години, вече се беше превърнало в обща увереност. Всички го гледаха с ужас и благоговение и никой освен Еетгон и Шооран не смееше да се приближи до него и да го заговори. Дори това да слушат вечер легендите, които Чаарлах продължаваше да им разказва, от удоволствие бе станало нещо като потискащо задължение, поне за повечето изгнаници. Чаарлах нямаше как да не вижда това и го преживяваше тежко, макар и да не го показваше — само дето приказките му ставаха все по-язвителни или напротив, все по-тъжни.

Вечерта след успешно отблъснатата атака изгнаниците се събраха на съвет. Те нямаха началници, всички бяха равни пред смъртта, и затова онези, които имаха какво да кажат, говореха, а останалите слушаха. Пръв взе думата един вече застаряващ мъж, казваше се Суварг. Въпреки музикалното си име, той беше избухлив и жесток и се славеше като опитен и безмилостен боец. Също като Шооран, Суварг навремето беше церег, беше се провинил с нещо пред благородния Ууртак, но вместо покорно да си изтърпи наказанието, се беше разбунтувал и беше избягал, зарязвайки на произвола на съдбата и двете си жени, и няколкото си деца. След това цяла година беше дебнал да си отмъсти на Ууртак, не беше успял, но и сега не се беше отказал от плановете си за мъст, макар и вече не толкова страшни.

— Трябва да решим какво ще правим — почна той. — Сега, когато Моертал остана без оръдия, лесно можем да пробием блокадата и да се измъкнем. Доскоро, докато тук бяха мокри земи, щяхме да направим точно така. Обаче сега? По-добро място няма да намерим никъде. Да не бяха церегите, можем да изкараме тук цяла година, че и повече.

— Ха! — обади се друг изгнаник, Шооран не го познаваше. — С церегите все някак ще се оправим, обаче Йороол-Гуй ни е заобиколил отвсякъде. Само един ловен оройхон ни е останал, останалите са опустошени. Утре като Многоръкия изплува и тук, какво ще правим? Трябва да се махаме.