Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Ставам, миризливецо, ставам! Само почакай първо да обиколя света.

И тръгнали заедно. Най-отпред вървяла Жваката-кака, след нея пълзяла, тайзата, след тях се гърчел жирхът. Вървели, що вървели и видели една тукка. Тукката видяла Жваката-кака и си настърчала бодлите.

— Не бой се, тукко бодлива — рекла Жваката-кака. — Аз съм добра-добреничка, тръгнала съм да обиколя целия свят и да направя всички щастливи.

— А ставаш ли за ядене?

— Ставам.

И тръгнали нататък. Жваката-кака първа, след нея тайзата, след тайзата жирхът, след жирха тукката. Вървели, що вървели и видели един парх. Щом видял Жваката-кака, той веднага размахал мустаци.

— Не бой се, пархо мустакат — рекла Жваката-кака. — Аз съм добра-добреничка, тръгнала съм да обиколя целия свят и да направя всички щастливи.

— А ставаш ли за ядене, като си такава силна?

— Ставам. Хайде ела с нас.

Пархът се съгласил и тръгнали заедно. Вървели, що вървели и срещнали един гвааранз.

— Не бой се, гвааранзо всесилен — рекла Жваката-кака. — Аз съм добра-добреничка, тръгнала съм да обиколя целия свят и да направя всички щастливи.

— А вкусна ли си?

— Вкусна съм, най-вкусната съм. Ела с нас. Ще обиколим света и ще ме изядете.

И тръгнали пак. Първа вървяла Жваката-кака, след нея тайзата, след тайзата жирхът, след жирха тукката, след тукката пархът, след парха гвааранзът, а в опашката на гвааранза се бил впил един зогг и си мълчал. Него никой не го бил канил, сам си бил дошъл. Вървели, що вървели, целия оройхон обиколили и стигнали там, откъдето били тръгнали. И Жваката-кака рекла:

— Целия свят обиколихме, всичко видяхме, обаче по-хубаво място от родния шавар няма. Значи тук ще сме си щастливи. Яжте ме сега, милички, яжте ме, драги мои.

И станала на кална локва.

Чаарлах помълча малко и после каза:

— Ама как ви излъгах, а? Трета година всички си мислите — ето го илбеча, пък аз ви разправям за Жваката-кака.

— Бащице — попита Шооран, — това ли е то щастието да изядеш някого?

— Разбра ме значи… — каза Чаарлах. — Умен си. Обаче забеляза ли, че само ти ме разбра? Я елате при мен и двамата…

И Шооран и Еетгон отидоха при него и приклекнаха до постелята му. И щом докосна ръката на Чаарлах, Шооран разбра, че той си отива. Чаарлах говореше, гледаше и се усмихваше също като преди, но ръката му беше толкова студена, че все едно в нея вместо кръв течеше студената влага на далайна.

— Вие двамата… не сте безразлични — почна Чаарлах. — Ръцете… стиснете ги. Не, не моите… Вашите ръце си стиснете… Не се обичате вие двамата, иначе никой нямаше да може да излезе насреща ви… — Чаарлах се позасмя. — Вижте се само, и двамата сте белязани. Съдбата като си хареса някой човек, го целува по страната, и колкото и да се миеш, не можеш да отмиеш знака й…

Шооран си спомни Топения и кимна. Само че белязаната буза на Еетгон беше лявата, а неговата, на Шооран, беше дясната.

И двамата ви обичам — единия, защото го разбирам, другия — защото той мене ме разбира. Никога няма да се разберете вие, понеже единият от вас е прав като харпун, а другият все търси криволици в шавара. Обещайте ми обаче поне да не си вредите един на друг. Разни са ви пътищата, всеки да си ходи по своя.

— Вече си направихме всичкото зло, което можахме — каза Еетгон, гледаше в земята. — И няма да го забравим.

— Но поне ново не си правете. — Чаарлах уморено полегна на възглавниците, грижливо подложени от Еетгон, и затвори очи.

Шооран и Еетгон чакаха, тълпата мълчеше, гледаше и слушаше, все едно още чуваше гласа на разказвача. Чаарлах бавно отвори клепачи и каза:

— Тук ли сте още? Искам да ви помоля: когато… утре… не ме носете в шавара. Цял живот ме беше страх да не ме хвърлят в шавара. И от далайна ме беше страх… Може би затова живях толкова дълго. А сега си вървете… Спи ми се.

Вечерта, когато стана ясно, че Чаарлах няма да се събуди, Еетгон вдигна лекото му като на дете тяло на ръце и го отнесе на върха на един от суур-тесегите. Шооран вървеше след него. Знаеше, че Еетгон няма да приеме помощта му, и затова не му я предлагаше. Другите изгнаници ги гледаха, но останаха в лагера, страх ги беше да се отдалечат от синора.

Върнаха се все така без да си кажат и дума. Шооран пак вървеше отзад, но не мислеше за погребението, а за това, че от върха на суур-тесега беше видял на съседния оройхон бялата резка на копие и вързана за него клонка от туйван, обсипана с алени цветове. Мъдрият Моертал даваше знак на духа на шавара.

И вървяха така един зад друг, и не забързаха дори когато над оройхоните се разнесе глух екот — многоръкият бог на далайна беше дошъл за разказвача, който толкова дълго му се беше изплъзвал.