Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Добре. — Гласът на Еетгон беше студен като влагата на далайна, а очите му бяха ледени. — Ще мина по ивицата и ще видя какво има оттатък.

И пъхна картата в пазвата си и си тръгна, като мърмореше хем сърдито, хем притеснено:

— Навсякъде бил ходил той, всичко бил видял…

Когато и последните изгнаници се скриха зад тесегите, Шооран хвърли торбата си на земята — бездруго я беше приготвил само за прикритие — и тръгна към далайна. Имаше странното чувство, че времето се е върнало с година назад и че той пак строи път към Земята на Добрите братя. Може би беше, защото пак беше сам-самичък на пустия бряг, толкова сам, че дори от най-високия суур-тесег не можеше да се види жива душа. А може би и защото беше казал на друг човек, че — макар да не бе изрекъл името й — без Яавдай не му трябва и най-прекрасната земя.

Еетгон беше приел думите му много странно. Не думите му за Яавдай, разбира се, а за земята. Изглежда, му повярва, но изобщо не се зарадва. Странен човек беше Еетгон. От всяка негова дума, от всяко негово движение бликаше омраза. Защо? Ревнуваше Шооран от Чаарлах, защото разказвачът още от първата им среща беше видял, че е различен от всички ли? Или се сърдеше, защото в разигралата се преди толкова време схватка Шооран беше излязъл победител и самият той беше жив единствено поради великодушието му? Или — ако наистина беше оцелелият по някакво чудо Бутач — не можеше да му прости белезите по лицето си?

Шооран се намръщи, прогони неканените мисли и каза на далайна:

— Е?

И за един ден издигна два оройхона и щеше да построи и трети, ако не му беше попречил Йороол-Гуй. Многоръкия не се пльосна на брега изневиделица, а дълго размахва в небето безбройните си гъвкави ръце, сякаш избираше откъде да нападне, а Шооран, готов да отскочи, отстъпваше по синора и също като Ван от древната легенда, крещеше:

— Няма да ме хванеш, няма! И ще бъда щастлив!

Носът, който беше построил, почти пресичаше далайна не толкова да е полезен за хората, колкото за да пречи на Йороол-Гуй, който вече трябваше да заобикаля, за да стигне от западния бряг на царството на вана на източния.

На следващия ден Шооран построи оройхон там, където големият нос граничеше с острова на изгнаниците. В резултат техните владения намаляха, но пък Моертал получи два нови сухи участъка.

Шооран вече беше решил, че веднага след като си свърши работата, ще се махне оттук. Нямаше смисъл да изкушава съдбата. Не го беше страх от Многоръкия, но, виж, от хората… Хората имаха само по две ръце, но събрани заедно, ръцете им бяха много по-опасни от пипалата на Многоръкия. Защото още преди водата да се оттече цели тълпи щяха да се втурнат на сухото и колкото по-далече се окажеше той тогава, толкова по-добре.

Не можа да се измъкне. Построи оройхона вечерта, та да може да се изплъзне по-лесно, но докато вървеше през тесегите в падащия здрач, чу свирукане, спря и се вгледа напред. До един тесег край синора стоеше як мъж. Ако не си свирукаше от скука, Шооран изобщо нямаше да го забележи и направо щеше да се блъсне в него. Слава на мъдрия Тенгер, че часовият беше толкова небрежен!

Шооран тръгна назад и в падналия вече мрак стигна до другия край на носа. Там също имаше цереги. И дори не се криеха: стояха си най-спокойно на синора, в огъня до тях пращеше слама, чуваше се гласът на Киирмон:

— На Многоръкия сигурно направо му се плаче от този неуспех! Нали иска да си намери жена, пък все не може…

Оставаше му да тръгне направо през сухите оройхони, където всички го познаваха. Но и там имаше стражи — Шооран дори чу как фалшиво си тананика Турчин и понечи да се засмее, но се сети какво става всъщност. Не, церегите не бяха небрежни, а нарочно вдигаха шум, та хем илбечът да ги чуе и да не се натъкне случайно на тях, хем да не го пуснат да се изплъзне. Моертал искаше да го задържи тук, за да му строи земя, много земя — същото като в Земята на Добрите братя. Там обаче поне ги хранеха с месо, а какво щеше да яде тук? Имаше още малко чавга и пет туйвана — беше ги взел от клонката, така щедро дарена му от Моертал. Туйваните обаче му трябваха да напои със сока им гъбата, когато тръгнеше по мъртвата ивица.

След като броди цяла нощ, Шооран се върна при далайна. Щом трябваше да строи, щеше да строи. Застана на брега, вдигна ръце не беше задължително, но така му беше по-лесно — пое дълбоко дъх, съсредоточи се… и отпусна ръце. Не, нищо нямаше да строи, докато беше в затвор. Не, щеше — но само за да се измъкне от затвора си.