Шооран се спотаи близо до синора и зачака. След около половин час на фона на гаснещите облаци се очерта фигура. Беше жена. И бързаше. Е, толкова по-добре. Шооран сложи маската на лицето си и когато жената го наближи, рязко се изправи и изръмжа гърлено:
— Позна ли ме?!
Като видя надвисналата над главата й уродлива светеща маска, жената изписка и краката й се подкосиха. Шооран го очакваше и ловко я подхвана и я зашлеви по бузата, после отвори широко уста, така че да се видят острите зъби на маската, и продължи:
— Значи ме позна, нещастнице?
— Д-д-да — изхлипа жената.
Шооран насмалко да се засмее, защото я позна по гласа. За втори път хващаше една и съща шпионка! Само че тогава беше млад церег, а сега беше зъл дух, демон от шавара. Прииска му се да може да я огледа по-добре, за да може да я познае и на светло.
Но имаше по-важна работа и страшно заръмжа:
— Върви при одонта и му кажи, че ако държи да получи онова, което иска от разказвача на приказки, трябва веднага да изтегли войската си и две седмици да не смее да стъпва тук, а на суур-тесега да сложи знак — копие с цвят от туйван. Ако не направи каквото му казвам, няма да е одонт, а сянка! Разбра ли?
— Д-д-да…
— Върви тогава!
Доносницата побягна презглава към сушата, а Шооран свали маската и отиде да спи.
На сутринта на суур-тесега нямаше никакъв знак. Всъщност още беше рано: едва ли одонтът приемаше доносниците си посред нощ. А може и да я беше приел, но не й беше повярвал и все така искаше да унищожи изгнаниците и да хване илбеча. От друга страна, Моертал беше умен и дори да не повярваше в историята с духа на шавара, можеше да реши да оттегли войската си.
Шооран тръгна към лагера и когато го наближи, насреща му изтича едно момиченце — от сирачетата, прогонени на мокрото — и викна:
— По-бързо! Чаарлах умира!
През последните няколко дни Чаарлах беше съвсем зле, по цял ден лежеше и се надигаше само вечер, за да разкаже поредната приказка. Но Шооран изобщо не си беше помислял, че старецът, повече от пет дузини години обикалял мокрото, може да умре.
В лагера цареше суматоха. Всички се събираха около стареца. Еетгон, стиснал дръжката на бича си, стоеше до постелята му и гледаше всички, настръхнал да не би някой да произнесе забранената дума. Самият Чаарлах най-спокойно седеше, увит в завивките си, и като че ли чакаше всички да млъкнат, за да започне да разказва.
— Събрахте ли се? — попита той и Шооран забеляза, че гласът му изобщо не се е променил. — Добре. Не ми се умира в мълчание. Освен това трябва да ви кажа нещо. На мен разправят какво ли не, аз също съм разправял какво ли не за себе си. И никога не съм отричал небивалиците и измислиците. Но днес ви казвам: всичко това е лъжа. Може би ще се убедите в думите ми още след седмица. Искам само да ви помоля: не го търсете, оставете го да работи спокойно. Аз също не знам кей от вас е илбечът. Тогава, когато можех да го видя, наистина си затворих очите, за да не ми изскочат от любопитство. А пък догадките ми са си само догадки и ще умрат заедно е мен. Сега ще ви разкажа една приказка. Може и да не е много хубава, но е последната ми, и е за мен:
Случило се чудо нечувано, чудо нечувано на мокрия оройхон — появило се калище. С гъста кал, мазна кал, лепкава кал — и никой не можел да мине оттам, без да нагази. Ловците я газели, като отивали на лов, жените я ровели за чавга, момчетата си играели на „Мишко, мишко, я смукни“, момичетата на „каша-паша“.
И толкова я изгазили, толкова я омесили, че измесили една голяма, ама много голяма Жвака-кака. Изправила се Жваката-кака, огледала се — навсякъде воняща кал, хохиур, тесеги — и рекла:
— Светът е прекрасен, а аз, Жваката-кака, съм най-прекрасната на света! Ще взема да го обиколя целия, та да направя всички щастливи!
И Жваката-кака тръгнала по оройхона и видяла безкраката тайза, и тайзата побягнала да се скрие.
— Не бой се, тайзо — рекла Жваката-кака, — аз съм добричка, тръгнала съм да обиколя света и да направя всички щастливи. И теб също, тайзо безкрака.
— А ставаш ли за ядене, като си такава голяма?
— Ставам, тайзо, ставам! Само почакай първо да обиколя света.
И тръгнали заедно. Жваката-кака вървяла отпред, тайзата пълзяла зад нея. Вървели, що вървели, видели един жирх. Жирхът видял Жваката-кака и почнал да се гърчи от страх.
— Не бой се, жирхо миризлив — рекла Жваката-кака. — Аз съм добра-добричка, тръгнала съм да обиколя целия свят и да направя всички щастливи.
— А ставаш ли за ядене, като си такава голяма?
Читать дальше