Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Ами ако утре или вдругиден си имаме и сух оройхон? — чу се глас.

— И кой ще го направи? — намеси се четвърти човек. — Ти ли?

— Прав си — съгласи се третият глас. — Чаарлах вече хич го няма.

— Млък, мършо — изръмжа Еетгон. — Като зогг ще те смачкам!

— Ако ще се махаме, трябва да тръгнем към Ууртак — стана старият познат на Шооран Жужигчин. — На изток сега е опасно, там се е събрала половината армия. Ванът нещо се кара със старейшините.

— Няма вече старейшини — намеси се Шооран. — Добрите братя им видяха сметката. И вече идват насам.

— Ха, само братята ни липсваха!

— Стига празни приказки! Дайте да решаваме: тук ли ще стоим, или ще тръгваме към Ууртак?

Шооран клечеше малко встрани от останалите, правеше маска от рибя кожа — сетил се беше за разказа на Топения — и сам си се чудеше защо се беше намесил. Защо беше споменал за старейшините? Само беше привлякъл излишно внимание към себе си. Бездруго мнозина го гледаха с подозрение, а той не искаше да поема ненужни рискове — нали и без това щеше да рискува, когато тръгнеше да се промъква през аварите в царството на бузестия глупак Хооргон, чиито кости отдавна бяха изгризани от жирховете, а после и през огнените блата към своята земя. Към своята огромна и пуста земя. Повече от три дузини празни оройхони, и всеки от тях можеше да изхрани и всички тези хора, и още много и много други. Само че в какво щяха да превърнат земята му? Сега, хванати в капан като зверове, те приличаха все пак на хора, но ако им дадеш свобода… от Жужигчин например би излязъл първокласен старши брат, Суварг пак щеше да стане церег, дузинник, че и одонт дори. Шооран си спомни първите изгнаници, които бяха дошли на оройхона на стареца, спомни си подивялата тълпа и стоновете на безпощадно избиваните бовери. Не, не можеше да даде земята си на хората, те щяха да я унищожат. Нали по същия начин преди много време пак изгнаници бяха заселили страната на всеобщото братство.

От друга страна, тук, в мръсотията и на ръба на смъртта, имаше и почти две дузини дечица, които не знаеха или бяха забравили какво е да си сух и които никога не бяха опитвали хлебна трева. Точно на тях беше обещал да покаже духа на шавара и точно затова правеше страшната маска. Освен това някъде там трябваше да е Яавдай, която така и не беше намерил досега.

— Не бива да тръгваме към Ууртак — каза Шооран. — Има и друго място.

Всички се обърнаха към него.

— Трябва да минем покрай мъртвата ивица и да стигнем земите на Хооргон — продължи той, като в последния миг реши да не споменава за новите земи: разбираше, че ако каже за тях, просто няма да му повярват.

Някой подсвирна, а друг се обади:

— Оттук ще излезем лесно, обаче какво ни чака там? Хооргон го е страх от вана и си пази границата. И има ухери! Ще ни премаже като гнили чавги.

— Може да се мине — каза Шооран. — Нощем. Ще хвърлим върху аварите кожи и ще минем, преди да са пламнали. Минавал съм, не е чак толкова горещо.

— Защо тогава ванът не е минал досега?

— Защо да минава? Най-много да назначи нов одонт, но и той ще се отцепи.

Всички замълчаха, обмисляха думите му. Накрая Жужигчин викна някак почти радостно:

— А, не! Добре, стигаме там, а после? Там няма къде да се скрием — нали са само пет оройхона. Бях там още когато ги откриха. И едва се отървах, когато дойде Хооргон. Казвам ви — там няма къде да се скрием.

— Няма да се крием — намеси се решително Суварг. — Ще живеем в алдан-шавара. Хооргон да се крие.

— Ти си луд бе! — викна един мъж с хлътнало от удар с боздуган чело. — Хооргон има две двойни дузини войници, а ние сме три пъти по-малко, при това половината са сакати. Ще ни избият!

— Ще намерим още хора — каза Суварг. — За такава работа хора се намират. Тръгваме вдругиден. Утре всички да се приготвят, да си прегледат оръжието, жените да съберат чавга. Ще се измъкнем, докато Моертал не може да ни обстрелва.

Никой не възрази. Всички знаеха, че ако решат, могат да останат тук или да изостанат от отряда преди да стигнат до границата, във владенията на Ууртак, за които бяха говорили отначало например. Затова спорът се прекрати и изгнаниците започнаха да се приготвят за нощувка. Шооран незабелязано се измъкна в мрака. Беше се сетил за нещо.

Доскоро, опасявайки се от нощно нападение, изгнаниците поставяха постове на подходите към оройхона си, но сега, когато Йороол-Гуй беше подгонил церегите, нападение очевидно нямаше да има и нямаше защо да слагат и постове. Което обаче означаваше, че шпионите — а сред многобройната тълпа изгнаници сигурно имаше много такива — ще тръгнат да доносничат именно тази нощ.