И почнала люта битка.
Били се месец, били се година, воините им — едните с черни, другите с пъстри плащове — умирали край тях, и никой не можел да победи. От отъпканата от краката им пръст се вдигала прах, все едно на тази земя никога не била расла хлебна трева, а открай време, била безплодна и суха като ивицата покрай аварите.
Но на опустошената от войната земя все още бил оцелял един стрък, на най-видното място стоял той, и имал две нежни зелени листенца. И казал стръкът:
— Опомнете се, хора, вижте на какво направихте земята! Вие я убивате и тя няма да може да издържи тежестта ви. Само аз продължавам да я крепя със слабите си корени. Оставете ме да израста и да стана могъщ туйван, и ще крепя земята дълго.
Но никой не чул гласа на зеления пророк и скоро тежката обувка на единия от героите го стъпкала и смазала двете нежни зелени листенца върху камъка.
И тогава светът се пропукал. Нищо вече не крепяло оройхоните заедно и те се отделили един от друг, досущ като враждуващи хора, и в пукнатините нахлула влагата на далайна. И пълководците и войските им потънали в бездната, но никой не чул воплите им сред рева на талазите.
Злото се върнало при своя родител. Йор, Гур и всичките им цереги станали ръцете на страшния Йороол-Гуй. Но и там не спрели да враждуват. Всеки, който е виждал княза на далайна, знае, че черните му ръце враждуват с пъстрите му ръце и че взаимно си отнемат плячката, макар после да я тикат в една и съща паст.
А оройхоните, където се е водила тази война, и до днес са безлюдни и покрити с огнени блата, които разделят хората, за да не могат те отново да воюват.
Така е бил променен светът и сега, когато Йороол-Гуй плува там, където навремето са се издигали оройхони, се смее и казва:
— О, хора! Тенгер ви създаде, за да ме сломите, но вие никога няма да можете да ме победите, защото прекалено много обичате да убивате. И макар на външен вид, телесно, да приличате на стареца, душата ви е моята. И затова съм спокоен и знам, че вечно ще плувам в студените дълбини на далайна.
Никой от наместниците на божествения ван нямаше толкова проблеми с изгнаниците, колкото благородния Моертал. След като помогна на хитрото старче Ууртак да намали земите им във владенията си, цялата измет започна да се събира на неговите земи. Права беше поговорката, че за доброто ти отплащат със зло. А още по-лошото беше, че изгнаниците не намаляваха, макар от смъртта на илбеча да бяха минали вече две години и оттогава да не се бяха появявали нови земи. Хората обаче не вярваха, че илбечът е мъртъв — нали навремето се беше спотайвал цяла дузина години. Освен това ловците и събирачите на харвах разправяха, че Йороол-Гуй се появявал прекалено често, а това означавало, че илбечът е жив.
Моертал също не вярваше, че илбечът е мъртъв. Лудата жена беше едно на ръка и историята приличаше на истина, обаче одонтът не забравяше, че някъде все още обикаля побърканият разказвач на легенди, човек, прекалено стар за обикновен изгнаник. При това разказвачът беше успял да избяга от затвора по много странен начин. Младият пазач беше задължен на Моертал за всичко и все пак му беше изменил, беше го предал. За това трябваше да има основателни причини — и Моертал много искаше да разбере какви са.
И ето че съвсем наскоро доносниците — а те бяха предостатъчно на мокрото — съобщиха, че Шооран се е върнал. Избягалият церег не беше сметнал за необходимо дори да си смени името. А няколко дни след него незнайно откъде се беше появил и Чаарлах. В цялата тази работа имаше нещо гнило и далновидният Моертал започна да подготвя наказателна експедиция. Въпросът не беше в илбеча, който най-вероятно все пак беше загинал, а в бандите нощни пархове. Моертал искаше да спи спокойно, а не да скача посред нощ, когато му докладват, че складовете са разбити и всички запаси са откраднати. Така че първата му задача беше да разгроми отрядите на изгнаниците и да накара оцелелите да треперят от ужас.
Дузините цереги често излизаха на мокрото покрай владенията на Моертал и уж между другото оставяха на изгнаниците пътища за отстъпление. Изгнаниците пък предпочитаха да не влизат в битка, а да се оттеглят. Това беше ставало много пъти: Моертал ги изтласкваше на дългата ивица мокри оройхони, издаваща се в далайна, и ги чакаше или да измрат там, или пък почваше настъпление, за да ги унищожи по-бързо. Настъпление беше предприемал впрочем само два пъти и двата пъти безуспешно, защото изгнаниците на свой ред намираха слабо място в блокадата и се изплъзваха на сухото. Правилата на тази кървава игра отдавна бяха известни на всички и затова никой не можеше да предвиди какво ще се случи този път.
Читать дальше