Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

И двете страни едновременно видяха новия оройхон. Зареваха раковини, покрай синора се разтичаха хора с факли. Братята хукнаха да хванат избягалия илбеч, старейшините спешно събираха сили да отразят евентуалната нощна атака. А Шооран, пръв стъпил на новата земя, се прокрадваше на четири крака между тесегите все по-далече и по-далече от цялата тази суматоха.

Сутринта фронтът беше пробит и Шооран, за да не попадне пак между двете страни, побягна на запад, където страната се издаваше дълбоко навътре в далайна. И дузина дузина пъти благослови старейшините, които бяха докарали поданиците си до такова състояние, че те само се кланяха, мълчаха и се подчиняваха. Защото ако в неговата родина имаше такива сражения, всеки земеделец щеше да грабне харпуна и да извади скрития на сигурно място бич и да умре — но да не позволи на никого да стъпи на нивата му, докато зърното не е прибрано. Бандитите — нощните пархове — знаеха това и правеха набезите си чак след прибирането на реколтата, защото бяха разбрали отдавна, че стопаните са по-опасни дори от церегите. Даже одонтите, когато планираха хайките си, поглеждаха календара.

Тук трябваше да се пази само от въоръжени хора, но всички, които можеха да носят оръжие, бяха около границата и Кръста на Тенгер, където се водеха боевете. Баргедите — бяха страшно много, по повече от дузина на всеки оройхон го гледаха със страх и злоба, но не смееха да се обадят.

Шооран стигна до далайна, но не искаше да се издава и затова не построи нов оройхон, а тръгна обратно. Спомни си, че някъде тук трябва да е родното място на стареца и си помисли колко беди беше донесъл в тези оройхони той, неговият наследник. Неизвестно защо неудържимо му се прииска да види местата, където беше живял Енжин. Ориентира се по трите навлизащи в далайна оройхона, построени в нощта на смъртта на Атай, и тръгна навътре в страната.

Оройхонът на стареца по нищо не се различаваше от другите. Навсякъде туйвани и нивя, палатките на служителите бяха долепени до безбройните еднакви тесеги и по никакъв начин не можеше да познае до кой от тях беше седяла Атай.

Шооран влезе в една от палатките и щом видяха въоръжен човек, стопаните, а по-точно нищите служители на великия Йороол-Гуй, се свиха в ъгъла и се опитаха да прикрият децата с телата си. Шооран клекна пред тях и каза:

— Много отдавна тук е живял един човек. Енжин. Помните ли го?

— Не знаем… — заекна главата на семейството. — Нищо не знаем…

— И една девойка — Атай. На един мягмар са я хвърлили в далайна.

— Не, не… Нищо лошо не сме направили…

— Не вие! — ядоса се Шооран. — Това е било много отдавна. И този човек е имал и жена — Сай.

— Сай живее наблизо — обади се стопанката. — Само че тя си няма мъж, сама е, и е много стара.

— Разбира се, че ще е стара — каза Шооран. — Заведи ме при нея.

Жената, безкрайно зарадвана, че опасният гост ще напусне дома им, го поведе между тесегите и спря пред един съвсем мъничък навес, по-скоро дори платнище на четири колчета. Беше толкова мъничко, че под него едва ли би могъл да се скрие някой, но когато жената потропа по едно от колчетата и подвикна: „Сай, тебе търсят“ — отдолу подаде глава сбръчкана бабичка.

— Ти ли си Сай? — попита Шооран. — Имала ли си мъж, който се е казвал Енжин?

Бабичката изпълзя навън. Ръцете и главата й трепереха неясно дали от възрастта, или от страх пред непознатия, не беше ясно и дали изобщо разбира какво й говорят. Избледнелите й очи не изразяваха нищо.

— Аз съм — каза тя. — И имах мъж, който се казваше Енжин.

— Разкажи ми за него — каза Шооран.

Имаше чувството, че разговаря със самия Ван или с някой друг от героите на древните легенди.

— Беше добър мъж. Бабичката говореше бавно, с къси изречения. — Живеехме дружно, никога не се карахме. Нито веднъж, цял живот. И той никога не ме биеше. Умря отдавна, на северната граница, когато преследваха илбеча. И сега живея сама. Цял живот работих и винаги си изпълнявах нормата. И сега работя, а втори ден не ми дават да ям.

Какво можеше да й каже Шооран? Да й разкаже за Енжин, за това, че именно той е бил илбечът? Но това означаваше да й каже, че тогава Енжин не е умрял, а просто я е зарязал като ненужна вещ. Трябваше ли тази трепереща бабичка да научи това? Още повече че беше убедена, че между нея, и покойния й съпруг никога не е минавала сянката на Йороол-Гуй.

Шооран стана, отиде до близкия туйван и удари стеблото му с ръка. Посипаха се зрели плодове. Той напълни цяла торба, изсипа я в скута на Сай и каза: