Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Не помнеше да е плакал някога, но сега сълзите сами бликнаха от очите му — сълзи на гняв и безпомощност. Беше се оказал неспособен да се бори, нямаше как и къде да приложи силата си, не можеше дори да помръдне.

Зад съседния щит се чу шум, после някаква ругатня, някой тежко скочи на земята и побягна към тесегите — беше един от другарите му.

— Ей! — викна Шооран. — Отвържи ме!

Но онзи дори не се обърна.

Шооран изскърца със зъби от злоба и отчаяние.

— Бе да ши бяга като шше — чу се зад него гласът на Топения. — Аш не шъм илбешът, мога и да поишшакам.

И почна да развързва ремъците му.

Двамата, а после трима — освободеният Куюг се присъедини към тях — бързо развързаха останалите. Повечето тутакси хукваха да бягат и скоро до синора останаха само четирима бивши каторжници и бивши чудотворци — Шооран, Топения, Куюг и Уйгак.

Ражделяме ше — каза Топения. — Някой от наш беше илбешът, пък ишторията жа петимата братя ши е прикашка жа вешерно време. Не шша да я прешивявам.

— Прав си — съгласи се Шооран и мислено благодари на умния старец. Макар че кой го знаеше всъщност старец ли беше.

— Къде бе? — объркано възкликна Уйгак. — Дайте да се връщаме. Кой ще ни храни сега с месо?

— Ти оройхони ще строиш ли — попита го Куюг.

— Какви оройхони! — викна Уйгак. — Обаче нали дават месо! Вие както щете, аз оставам.

Другите трима бързо тръгнаха, в началото един до друг, но след трийсетина крачки всеки си избра свой път.

— Ей! — подвикна Шооран на Топения. — Ти на колко години си?

Топения спря, обърса чело с двупръстата си щипка и отговори:

— На две дужини. Шъвшем шкоро шше ги направя.

Шооран тръгна към Земята на старейшините. На новия оройхон — той още не беше оцапан от нойт, а само с кръв — се преоблече: взе дрехите и снаряжението на един убит церег, който лежеше на земята, подложил ръце под лицето си, сякаш спеше. По слепоочието му имаше засъхнала кръв — явно го бяха ударили с боздуган. Като се мъчеше да не гледа младото му лице, Шооран го съблече и му се извини наум: „Вече не ти трябват дрехи“.

Смени тънките си цървули, с които нямаше да стигне далече, с тежките, снабдени с игли обуща на церега. Ризницата също му беше по мярка. Над нея облече мекия му жанч. Взе копието и ножа на убития младеж, нави и бича. Не взе само опръскания с кръв шлем. Вслуша се. Шумът на битката се приближаваше.

Очаквалите лесна победа братя отначало бяха отстъпили, но сега се бяха окопитили и численото им надмощие си казваше думата. Церегите на старейшините отстъпваха.

Шооран виждаше, че е заклещен на провлака като тайза в дупка. Пред него бяха позициите на оръдията, зад него кипеше битката — а той бездруго никога нямаше да се върне назад. Шумът и виковете се приближаваха, трябваше да направи нещо.

Когато усети в дупката си гъвкавия осезателен мустак на гвааранз или ръката на блед уулгуй, тайзата се крие в страничните проходи. Така направи и Шооран — влезе в шавара, който все още беше чист и празен, и се скри в мрака, като се мъчеше, изобщо да не мисли какво ще стане, ако пробуденият Йороол-Гуй реши да дойде на този оройхон.

През деня до суур-тесега още на два пъти се водиха ожесточени битки, но нито едната от страните не извоюва окончателна победа. Привечер и двете войски се оттеглиха на земите си, но беше ясно, че сутринта всичко ще започне пак. Да ги раздели сега можеше само Йороол-Гуй, но тази възможност беше най-лошата за Шооран. В шавара вече започваше да вони на нойт и дори да имаше предостатъчно време преди тук да се появят големите хищници, някой отровен зогг можеше вече да е тук.

Вечерта Шооран се измъкна от шавара и в последните отблясъци на червеникавата светлина отиде до далайна. Беше опасно да е толкова далече от спасителния синор, беше опасно и да се показва — наоколо можеше да има разузнавачи, — но просто нямаше друг изход. Това, което щеше да направи, щеше да помогне на Добрите братя да залеят с кръв Земята на старейшините, понеже те нямаше да могат да удържат широк фронт, но Шооран не съжаляваше нито едните, нито другите. Без сам да забележи, той беше стигнал до състоянието, неизбежно за човек, който може да промени света: да мисли за човечеството само като за цяло и да не жали хората поотделно. Сигурно точно така разсъждаваха блестящите одонти и сияйният ван, старшите братя и мъдрите старейшини. Такъв беше станал и той, илбечът. Но за негово най-голямо нещастие той все още беше способен, макар да обичаше човечеството като цяло и да презираше хората, да изпитва безкрайна жалост към всеки отделен човек.