Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Шооран грабна копието си и без да поглежда повече убития, хукна към Търговския оройхон. Искаше му се там да няма никого.

Гуйлах, сега командир на една от дузините, охраняващи южната граница на свещената държава на вана, беше доволен, защото службата му тук свършваше. Утре щяха да го преместят в алдан-шавара, пак като дузинник, и вече нямаше да служи на мъртвата ивица, където дори дишането беше неприятно. Дълго беше чакал това преместване, защото отдавнашната история с безумната Нарвай беше навредила на кариерата му.

Гуйлах не обичаше да си спомня за това. От една страна, тогава беше изпълнил дълга си — беше разбрал, че мръсната изгнаничка е илбеч, и я беше хванал, за да не се измъкне при враговете. Смъртта й обаче го беше очернила и на, вече втора година чакаше да го повишат. Не разбираше защо — нали проклятието на Йороол-Гуй тегнеше върху илбеча, а не върху онзи, който го хване. От друга страна, поговорката, че който посегне на безумец, ще си изпати, излизаше вярна. И все пак радостният ден най-сетне беше дошъл — оставаха му само три часа служба в блатото. Колко хубаво щеше да бъде в алдан-тесега…

Но не можа да си помечтае за приятното бъдеще, защото видя някакъв човек: той се покатери по боклуците, натрупани на границата, за да затруднят минаването, и крадешком се запромъква напред, право към Гуйлах. До дузинника имаше само един церег, останалите бяха на пост до ухерите.

Гуйлах даде знак на подчинения си и двамата заедно изскочиха пред нарушителя на границата. Той мигновено спря и приклекна, готов и да побегне, и да се брани. По стойката му си личеше, че е опитен боец. Лицето му беше обезобразено от изгаряния, слепоочието му беше цялото в кръв, но Гуйлах все пак веднага го позна: пред него стоеше фалшивият пратеник, който тогава, в онзи проклет ден, беше опитал да мине на Търговския оройхон, понеже уж търсел някаква жена. Впоследствие се изясни, че благородният Ууртак не е пращал никого до границата, и подозрителната история с пратеника самозванец също бе навредила на кариерата на Гуйлах.

— Пак се срещаме, а? — злорадо каза Гуйлах. — И каква красавица търсиш сега?

Човекът направи мълниеносно движение, в ръката му незнайно откъде се появи бич и изби раковината от ръката на церега той тъкмо се канеше да я надуе за тревога.

— Искаш да видиш дали умея да се бия ли? — със съскащ шепот каза пратеникът. — Опитай. Минах с бой през онези зад мен, ще мина и тук.

Гуйлах отстъпи две-три крачки, вдигнал копието пред себе си, макар да съзнаваше колко ненадеждна защита е то срещу бича.

— Така е по-добре! — Пратеникът се засмя беззвучно. — Връщай се при ухерите. Земята на старейшините е завладяна от Добрите братя. Скоро тук ще стане напечено.

И като плесна с бича, се скри зад близките тесеги. Гуйлах безпомощно погледна церега и изсумтя:

— Виж сега, като не успя да го хванеш, ще си мълчиш! Нищо не е станало. Разбра ли ме?

Шооран вървеше по мокрия оройхон: стискаше копието в ръка, дръжката на бича се подаваше изпод жанча му. В голобрадото му лице не беше останало нищо юношеско — просто един въоръжен изгнаник вървеше през изгнаническите оройхони. Бяха му трябвали две години да обиколи целия свят и сега се връщаше — съвсем различен човек.

В древни времена целият свят бил от земя, а далайнът бил съвсем малък и едва можел да диша. Нямало щастие на света обаче, защото макар да имали толкова много прекрасна земя, хората не знаели как да живеят на нея и всеки казвал на брата си:

— Това, което виждаш, е мое, и всичко друго пак е мое. И тогава хората почнали да воюват и любовта се свършила.

Най-могъщ измежду хората бил Йор — воин с плащ от черна кожа. Той вече бил завоювал половината свят и отдавна бил забравил броя на покорените от него оройхони, но алчността му била ненаситна и когато покорявал нова земя, забивал в нея копието си и казвал:

— Тази земя е моя от днес и до края на света!

Но когато Йор тръгнал да завоюва другата половина на вселената, срещу него се изправил непобедимият Гур с плащ от кожа на пъстър бовер. Той също не знаел броя на покорените от него земи, но искал да има още повече и когато завземал някой оройхон, удрял по тесегите с тежкия си боздуган, пръскал ги на парчета и викал:

— Тази земя е моя и всеки, който посегне на нея, ще умре!

И двамата се срещнали на средата на света и се погледнали с омраза. Зад гърба на всеки от тях стояли безчетни войски. Единият забил копието си в камъка, другият разбил един тесег с боздугана си и и двамата нарекли земята своя.