Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Отначало се разнесоха уплашени възгласи, после се възцари мъртвешка тишина, после някой изпищя, някои от зяпачите побягнаха, все едно бяха видели Многоръкия, други се молеха, трети лежаха, заровили лица в нойта, и не смееха да помръднат. Шооран не забелязваше нищо освен далайна. Влагата кипеше, надигаше се пяна, маарахът не се сети да избяга навреме, подскочи високо във въздуха и после остана като паметник на самия себе си, навеки впримчен в камъка. Далайнът бавно отстъпи пред новия оройхон.

„Това беше — помисли си Шооран. — Остана ми само един ден живот. Но пък тези ще трябва да правят нова топачка.“

Най-после някой от началниците се освести, чуха се команди, част от церегите подгониха жителите към сушата, други свалиха каторжниците от кръстачките и ги поведоха след тях през водите, които вече бликаха от новия оройхон.

През нощта ги държаха затворени в алдан-шавара. Никой не говореше, само Топения от време на време потриваше ръбестата си глава и сумтеше:

— Ееей!… Брееей!…

На сутринта дойде старши брат — не онзи, който отговаряше за каторжниците, а друг, явно от най-висшето командване. Спря на прага на алдан-тесега, огледа изнурените, вдигнати към него лица и заговори бавно, като наблягаше на всяка дума:

— Не ви питам за нищо. И няма да ви питам. И без това знаете за какво става дума. Никой повече няма да говори с вас за това. Всички вие, без изключение, ще получите храна и така нататък. После ще ви отведат на брега и ще ви оставят сами. Ако искате, можете да висите там, докато далайнът пресъхне. Аз обаче бих искал друго. Така че животът на всички ви е в ръцете на един от вас. Това исках да ви кажа.

И братът излезе. Няколко жени с уплашени очи донесоха чисти дрехи и вода за миене. Топения изведнъж взе да става нахален и поиска и лепенка за бузата си. Братът, който беше останал да ги пази, заломоти, че изобщо не трябвало да говорят, но прати и за лепенка.

— Нали трябва да ше моля — доволно каза Топения. — Пък беж лепенка молитвите ми не ше шуват добре.

— Знам ги аз твоите молитви — каза братът. — Да бяхте свята дузина, всичко щеше да е ясно. Вие обаче сте дузина плюс един. Ще рече, един от вас не служи на Господа, а на Йороол-Гуй. И да ти кажа, май се сещам кой е той.

— Не ши прав, увашаеми. Ние шме ши тошно швята дужина — и Той.

Като чу това „Той“, придружено от изблещване на единственото око на Топения към тавана, Шооран едва не се разсмя и трябваше да си прехапе устната, за да се сдържи.

„Само жените вярват в тези неща“ — прозвуча в главата му. От кого беше чул тези думи? От присмехулника Хулгал или от баща си, когото не помнеше? Във всеки случай той не вярваше повече в божествения разум на Йороол-Гуй, отколкото му позволяваше собственият му опит, а пък Тенгер, който беше заточил хората в далайна, мразеше от дън душа.

На другия ден ги нахраниха (за пръв път с достатъчно каша, и то приготвена както трябва), после ги вързаха (вярно, не с груби хитинови върви, а с меки ремъци от кожа на бовер) и ги поведоха. Охраняваха ги три дузини, командвани от старшия брат, който преди беше отговарял за работилниците, а сега беше получил повишение.

— Ремъшите ше раштягат — прошепна Топения на Шооран, докато излизаха.

— И какво? — попита Шооран и погледна към церегите.

— Нишшо. Моше да швърши работа.

За чудото вече знаеше цялата страна. Бяха надошли хора и от сухите оройхони и докато вързаните минаваха покрай тях, мнозина им се кланяха.

— Виждаш ли колко ни обичат и колко са ни благодарни — тихичко подхвърли Шооран на Топения.

— Мълши! — изсъска той и Шооран чак сега разбра, че въпреки всичко Топения се отнася към ставащото съвсем сериозно.

Вървяха дълго, през цялата страна, и като гледаше земите, Шооран се увери, че разказите на каторжниците отговарят на истината. Оройхоните бяха разорени като след скорошна война. Пътеките минаваха направо през нивите, понякога по няколко една до друга, широки и отъпкани — очевидно всеки минаваше така, както му е удобно. Посевите бяха изпотъпкани или изтръгнати из корен. Дори алдан-шаварът, в който пренощуваха, беше занемарен и не приличаше на нищо. И Шооран за пореден път се увери до каква степен може да западне една страна, та дори всичко в нея да расте и да връзва само, ако няма грижовна ръка, която да го опази и да го прибере.

На втория ден стигнаха до целта си, а на третия ги изведоха до далайна.

И пак ги завързаха за кръстачките — този път с меки ремъци, — а после ги оставиха сами. Шооран разбираше, че церегите не са си отишли, че са някъде наблизо, но никой не гледаше какво правят вързаните на кръстачките. Новият оройхон беше по-важен от любопитството, а внезапно появилият се и пленен илбеч беше нужен на властите съвсем сериозно и за дълго. Между кръстачките пък бяха сложени щитове, та дори самите приковани да не могат да се виждат.