Не му беше трудно да се сети къде са ги довели. Наблизо пушеха авари, значи бяха до мъртвата ивица — пътя към Земята на старейшините. Добрите братя, които не бяха успели да опазят своето, искаха да заграбят чуждото.
Шооран въздъхна и почна да се съсредоточава. За добро или за зло, заради праведни или неправедни цели, свободен или вързан, той трябваше да изпълни дълга си. Та ако ще след това да се пролееше кръв и някои хора да станеха по-нещастни — но докато имаше далайн и имаше илбеч, илбечът беше длъжен да строи. Та дори само за това на света да има още един оройхон.
Следващия оройхон издигна след седмица. След още една — още един. После не ги закачаха цял месец и Шооран реши, че сигурно се е появил Йороол-Гуй и братята не искат да рискуват и изчакват. Месецът мина и ежеседмичните излизания до далайна се подновиха. Първото предположение на Шооран излезе правилно: братята искаха широк три оройхона път към земите на старейшините.
Вечер и през свободните дни затлъстелите от безделие каторжници седяха в алдан-шавара, играеха на зарове просто така или пък залагаха вечерната си порция месо (вече им даваха и месо, и наъс, и изобщо всичко освен вино) и съзнателно избягваха забранената тема. Единствено Уйгак — кльощав, но страшно лаком дребосък, глупав, но пък толкова законопослушен, че не беше ясно как са го пратили на каторга и как после се беше озовал сред вдигналите бунт, от време на време въздишаше, придърпваше някоя купа със спечелено на зарове месо и казваше:
Провървя ни, братлета. Дано цял живот да си живеем така.
— Боверите в потока също сигурно си мислят, че им е провървяло — отвръщаше му навъсеният Куюг, — ама не знаят, че харпунът вече е вдигнат над тях.
— Глупости! — сърдеше се Уйгак. — Боверите нямат капка мозък, а там, горе… — И многозначително вдигаше мазните си пръсти към тавана и към небето.
Шооран повечето време си мълчеше, спеше и само слушаше разговорите на останалите. Сравнението с боверите не му даваше мира и той очакваше неприятности. Освен това непрекъснато си представяше картата на света и наместваше на нея новите оройхони. Не бяха чак толкова много. Ако беше на свобода, за това време щеше да издигне много повече.
Скоро вече не го ловеше сън, а месото му стана безвкусно. Намери изход в разговорите си с Топения — беше достатъчно да му зададе един въпрос и той се отпушваше и почваше да разказва по цял ден. Просто трябваше да свикнеш с фъфленето му и тогава ти ставаше ясно, че всъщност разказва много интересни неща.
— За какво те осъдиха първия път?
— Не ме ошъдиха, а ме охладиха. Жа машката. Направих ши машка от рибешка кожа. Като я натъркаш шъш шуров харвах, пошва да швети в тъмното. Штрашно! Шлагам си я и ше кашвам на кокили. И ижлижам ношшем на полето и викам на пажачите: „Пожнахте ли ме?!“ И те хукват да ши чиштят гашшите. Вшичките оройхони бяха мои. Обаше накрая ме хванаха. Три пъти ме топнаха. Шешште бяха пошле, то беше жа друго…
Единайсет дузини и първият оройхон съедини двете страни, разделяни дотогава от огненото блато. И щом камъкът се втвърди, отрядите цереги, спотайващи се наблизо, се хвърлиха в атака, като разчитаха главно на изненадата. Точно това обаче не беше възможно, защото отсреща бяха забелязали новопоявилия се оройхон още преди седмица и се бяха подготвили.
Церегите на Добрите братя настъпваха, без да се крият, и залпът на татаците буквално ги покоси — от предните дузини не остана почти никой. Задните пък бяха прегазени от ответната атака на старейшините.
Пазачите на Шооран и останалите каторжници дори не успяха да ги, развържат — така внезапно изникнаха в кълбетата пушек откъм мъртвата ивица облечените в брони противникови бойци. Гърдите им изглеждаха голи зад прозрачните люспи, в ръцете им пееха бичовете, над раменете им стърчаха къси копия. Схватката беше съвсем кратка — пазачите бяха избити и бойците от Земята на старейшините продължиха напред, без да обръщат внимание на вързаните за кръстачките хора — може би ги взеха за жертви, предназначени за Йороол-Гуй.
Брегът опустя. Шооран разбираше, че това ще е само за малко и че сега е единственият му шанс да възвърне свободата си. Напрегна мускули, но меките уж ремъци не поддадоха. Ако се беше сетил да се напрегне преди, когато го бяха връзвали, сега може би щеше да има късмет и да се освободи, но в момента беше безпомощен. Нищо не го болеше и дори до известна степен му беше удобно — под краката му имаше стъпенка, можеше да виси така дълго, без никакви неудобства, здраво вързан и неспособен да помръдне дори пръста си.
Читать дальше