Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Търсих те — каза Шооран. Усещаше, че нещо не е наред, не си беше представял така срещата им. — Ходих и при Добрите братя дори, нали така си казала на Киирмон. Нали така?…

И говореше и говореше, за да потисне нарастващата си тревога, а Яавдай стоеше, отпуснала обгорените си ръце, и мълчеше.

— … и намерих място, където да живеем. Място, където няма да съм церег, където няма да си сушачка, а просто ще си живеем. Не знам защо си станала сушачка, по всичко това свърши, не бой се, ще отидем там и никой няма да ни намери…

Яавдай бавно поклати глава и каза:

— Няма да дойда.

— Защо? — глупаво попита Шооран.

— Защото никога не съм те обичала. Обичах и досега обичам друг.

— Но защо не ми каза? — с мъртвешки глас прошепна той.

— Да не би да си ме питал?

— Питах те! 14 ти каза, че си съгласна!

— А какво да кажа? Да убия майка си, брат си, сестрите си? Трябваше да се махна по-рано, още когато Яавдай стана на дванайсет!

Шооран се обърна. Трябваше да тръгва. Нанякъде, по-надалече от самия себе си. Значи какво излизаше — че той, като някой забогатял баргед, просто си беше купил жена, без да я попита иска ли да се омъжи за него? Но наистина ли навремето трябваше да й каже: „Виж, мила, ако обичаш някой друг…“ Що за глупости! Макар че това вече не променяше нищо.

— Чакай — каза Яавдай. — Трябва… Чакай малко. Ела. И вдигна кошницата с изсушения харвах и тръгна към синора, където бяха вдигнати няколко палатки. Шооран покорно тръгна след нея. Яавдай се мушна под едно платнище, почна да развързва някакъв вързоп — Шооран не я гледаше, гледаше сухата земя наблизо, там си играеха няколко дечица. Едно от тях, момиченце на годинка и половина, очевидно съвсем наскоро проходило, се изправи, тромаво дотича до Яавдай, хвана се за жанча й, скри лицето си в него, после погледна Шооран с едно око, после с две — и Шооран видя лицето, което беше виждал безброй пъти след смъртта на стареца, когато, останал сам, часове наред седеше над потока и гледаше отражението си във водата.

— Яавдай — прегракнало каза Шооран. — Ами тя? Нали е наше дете?

Яавдай вирна брадичка и го изгледа злобно.

— А, не! Вярно, спях с тебе, но тя не е твоя. Тя е от човека, когото обичам.

— Не е вярно! — викна Шооран. — Нали виждам, че прилича на мен!

— Е, вие с него наистина си приличате. — Яавдай се усмихна криво. — Само че ти си хубавец… е, беше… а той е мъж.

— Чичко — каза момиченцето и посочи Шооран с пръстче.

— Да, чичко — бързо потвърди Яавдай. — Чужд чичко. Хайде върви при децата, Бутай, върви да си играеш. Ей сега ще дойда. — После се обърна към Шооран и продължи: — И ти няма да го намериш. Знам го къде е, знам как се казва сега, истинското му име знам, но няма да ти кажа нищо.

— И аз знам кой е — каза Шооран. — Нали чух как си кръстила детето. И няма да го търся.

— На — каза Яавдай. — Това си е твое.

В шепата й светеше бисерната огърлица.

— Никога не съм си я слагала. И не я и продадох. Знаех, че ще се видим и че трябва да ти я върна. Когато ми разказваше за майка си, отначало не ми се вярваше, че някой може да те обича. Това е нейно. Взимай си го и се махай.

Огърлицата се плъзна от шепата й в неговата. И той тръгна по пътя. Тук, на сухото, пътят беше широк — иначе непослушните му крака просто нямаше да могат да вървят по него. Шооран не гледаше къде върви, не го интересуваше къде отива. Гледаше само в шепата си и пръстите му прехвърляха лазурносините бисери като зърна на броеница. И всеки бисер беше сякаш жив. Първият — баща му, загинал прекалено рано. Вторият — невероятно син, с черна точица като от изгорено — майка му. Третият, белезникав като побелял, но отвътре огнен — старият илбеч и дарът му. „Ще дойде ден, когато ще ме проклинаш.“ Да, да не знаеш нищо, да си никой е много по-лесно. Следващият — чист, почти прозрачен — Чаарлах. Наивен слепец! Как можеш да определяш кой е прозорлив? Лесно е да видиш второто дъно в някоя приказка, трудното е да разбереш и най-обикновения човек. Бисерът Еетгон. Лъскав, можеш да се огледаш в него като в огледало. „Вече си направихме всичкото зло, което можахме. И няма да го забравим.“ Още един бисер, сияещ и студен — бисерът Яавдай, а до него още един, съвсем мъничък, но най-ярък — дъщерята, не неговата, а чуждата дъщеря. Колко ли още бисери-беди имаше в огърлицата, бисери-сълзи, бисери-проклятия? Не искаше да ги брои. Дълга беше нишката на живота и жестоко беше проклятието на Йороол-Гуй.

И отново Шооран намери спасение в работата си. На сутринта стигна крайбрежието: излезе на същото място, откъдето беше тръгнал. Дори намери копието си, което беше оставил в хохиура. Нямаше никакви хора — всички бяха тръгнали да делят новите земи. Е, значи щеше да има повече чавга за един гладен илбеч.