Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Е, ние с теб ще минем — уверено каза Шооран.

— Ние с теб — да — каза Койцог някак виновно. — Обаче аз вече не съм сам. Живея с Тамгай — дадоха ми я за жена по договор, дори не ме попитаха. То какво да ме питат, тя беше останала бездомна. И ние нали искахме жени тогава, просто така, не знаехме какво друго да искаме… Допреди година ми беше все едно чужда, обаче сега… сега никъде не тръгвам без нея, а тя няма да може да пълзи през нощта по мъртвата ивица.

— Ако… — Шооран спря, не знаеше точно коя дума да каже — ако тя наистина иска да тръгне с теб, няма да трябва да пълзи. Ще минем по мъртвата ивица през деня и изобщо няма да се крием. Ще ни пуснат и ще ни дадат земя, аз имам много познати сред изгнаниците.

Койцог се усмихна невярващо и за миг Шооран видя в него едновремешния сушач.

— Върви се посъветвай с Тамгай — каза Шооран. — Аз имам да свърша някои работи. За един час, не повече. Между другото, как е палачът Боройгал?

— Как да е? Жив е. Разправят, че бил намерил съкровище.

— Съкровище? — повтори Шооран. — Е, нека му е честито. Няма да се бавя. Чакайте ме.

Качи се на заселения оройхон и съвсем открито тръгна по пътеката. Щом Боройгал беше оцелял и беше намерил скривалището му, значи „пътя на тукката“ вече го нямаше и можеше да се надява, че ще му помогне единствено суматохата след изчезването на огненото блато.

Пред входа на алдан-шавара имаше около дузина жени, но не и цереги. Жените само го погледнаха, но не посмяха да кажат нищо. На долното равнище пък нямаше никого. Земята под краката му беше мека, плужеците матово светеха, миришеше вкусно на наъс.

„Камъкът-врата“ не беше пипан и Шооран мина през него до съкровищницата. Нищо не се беше променило. Той отиде до стената и свали талха. Беше съвсем лек, тънките като сухи листа дискове лекичко шумоляха. Шооран го сгъна, поколеба се секунда и свали и доспехите — те също бяха меки и съвсем леки. Погледна гребените за коса, окачени на стената на мястото на главата на въображаемата красавица — дали бяха онези същите? Протегна ръка и ги свали — два сияйно светли полумесеца.

Това беше. Време беше да тръгва. Беше мислил да подари талха на Яавдай, но сега щеше да го даде на непознатата Тамгай, стига, разбира се, тя да се съгласеше двамата с Койцог да тръгнат с него.

Излезе от съкровищницата и внимателно намести камъка, макар да знаеше, че едва ли ще се върне тук.

Койцог го чакаше близо до авара, на който работеше. До него седеше дребничка грозновата жена, стиснала в скута си вързоп. Сушачът също държеше вързоп.

— Койцог ми каза всичко — каза Тамгай. — Идваме, разбира се. Не ме гледайте, че съм дребничка, аз съм силна. Разбирате ли, много искам той да се откаже от тази работа. Толкова ме е страх, че…

— Разбирам — каза Шооран.

Лицето на Тамгай беше бледо и неизразително, но така се променяше, когато тя погледнеше Койцог, че Шооран неволно изпитваше истинска завист.

Той взе вързопа на Тамгай и вместо него й подаде царските дрехи и каза:

Това е подарък за вас. Дрехи. Скоро идва мягмарът, тогава ще ги облечете. Да тръгваме.

Нещастията се трупаха на главата на бившия дузинник, а сега вече одонт Тройгал от години. Почнаха от падането на стария Хооргон, когато го застрашаваше смърт, понеже новоназначеният тогава одонт Пуиртал знаеше за двойната му игра и нямаше да търпи край себе си доносник и предател. Така че на Тройгал не му оставаше нищо, освен да подкрепи глупавата авантюра на младия Хооргон и после заедно с него да избяга на ъгловите земи. На новото място отначало всичко вървеше добре, въпреки че казаното от простодушния глупец Мунаг скоро се сбъдна и церегите почнаха да недоволстват, че ги пращат на дежурства по границата. Тройгал обаче успя да обърне дори това недоволство в своя полза, защото успя да убеди глупавия хлапак да му даде титлата одонт, с което на практика го отстрани от властта, и после започна тайни преговори с истинския ван. Вечно сухият владетел се отнесе благосклонно към това и нещата като че ли почнаха да се подреждат. Ванът се беше съгласил да утвърди Тройгал за одонт на ъгловите земи и да го вземе под свое покровителство, но освен да му предадат Хооргон искаше и дан. Тройгал беше съгласен само за Хооргон, който се изтягаше в покоите си, без да подозира нищо, и накрая двамата с вана се споразумяха. За жалост не излезе нищо, защото в момента, в който ванът се съгласи да вземе само Хооргон (но непременно цял и невредим!), глупавият хлапак взе, че изчезна направо от спалнята си, пред която бдяха верни на Тройгал хора, и така и не можаха да го намерят. Ванът се ядоса и преговорите прекъснаха.