Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Но нали на света няма само земя — рекъл човекът. — Има и далайн и той е повече от земята.

— Далайнът го направих за Йороол-Гуй — отвърнал Тенгер, — но ти трябва да мразиш Йороол-Гуй Многоръкия, защото той е зло, а аз съм добро.

— Защо?

— Защото — викнал сърдито Тенгер — аз те създадох, а Йороол-Гуй ще те изяде!

— Не се сърди — рекъл човекът. — Разбрах. Ти си добър, понеже си ме създал, та Йороол-Гуй да ме изяде. Не ми е ясно друго. Ако от дясната ми страна е доброто, а от лявата — злото, какво ще е тогава онова пред лицето ми и какво ще е онова зад гърба ми?

— Ама ти си още по-глупав, отколкото си мислех! — викнал Тенгер. — И никога няма да можеш да мислиш за вечното!

И сърдитият Тенгер си отишъл и чак подир много векове разбрал, че мъдрите му мисли за вечното са заразени с една глупава гатанка: като какво ще е това пред лицето на оногова, който стои между доброто и злото? И колкото и да се чудел мъдрият старец, все не можел да намери отговора на този въпрос.

А човекът, като останал сам, се усмихнал и възкликнал:

— Разбрах! Пред мен ще е животът, а зад мен — безкрайната вечност. И понеже нямам очи на гърба, ще гледам напред.

Преди половин година, когато се смъкна от кръстачката на брега на далайна, Топения отначало реши да иде в родния си край, макар да разбираше, че сигурно ще го хванат — нямаше как да не са разпратили отличителните белези на избягалите по всички оройхони и да не са обявили награда и ако другите дванайсет все някак можеше и да се отърват, неговото обезобразено лице нямаше как да се скрие.

Боевете в Земята на старейшините още продължаваха и хайките следваха една подир друга. Само след седмица осем от бегълците вече бяха заловени и правеха компания на Уйгак, който се тъпчеше с вкусно месо и беше доволен от предвидливостта си.

А после старшите братя, разбрали, че ще им е доста трудно да изловят останалите, решиха да рискуват и разпнаха деветимата на брега на далайна. Оставиха ги да висят там два дни и дори на караула му омръзна да слуша жалостивите оплаквания на Уйтаг. На третия ден от далайна се показаха ръцете на черен уулгуй и той един по един прибра и деветимата — Уйгак заедно с кръстачката.

Така историята с пленения илбеч свърши.

През цялото това време Топения се криеше на сухото — денем лежеше в зреещата хлебна трева, нощем минаваше от един оройхон на друг. Не се осмеляваше да излезе на мокрото, защото знаеше какво го чака там. И чак когато успя да подслуша някакви селяни и разбра какво е станало с деветимата пленници, излезе на крайбрежието и тръгна на запад. Вече не го беше страх от хайки — докато страната на дяволопоклонниците старейшини не бъдеше усмирена окончателно, в западните провинции хайки нямаше да има. Пък и беше претръпнал — разбираше, че рано или късно ще го хванат, и искаше просто да изживее по-добре оставащите му дни. Затова заобиколи единствения в страната нос, на който можеше да има изгнаници и където най-вероятно бяха направили засада за бегълците, и като прекосяваше най-много по един оройхон на ден, престъпно се хранеше с чавга и излизаше на сухото само нощем.

Съдбата му подаряваше седмица след седмица. Топения стигна дългия и прав западен бряг и дори си помисли дали да не тръгне пак към Земята на старейшините, където всичко вече трябва да беше свършило, но нещата се развиха другояче.

Беше спрял за през деня близо до синора, та хем да може да побегне, ако внезапно се появи Йороол-Гуй, хем да не е на сухото, където щяха да го забележат и да докладват на церегите. Това го правеше ежедневно, но днес съдбата беше решила да го срещне с друг от бегълците, който очевидно правеше същото.

Топения го позна още щом го видя и дори си спомни името му: Коайхан, един от четиримата оцелели чудотворци, който сигурно също като него обикаляше крайбрежието и се криеше.

— Ждрашти! — подвикна Топения и му се усмихна с беззъбата си уста.

Вместо отговор Коайхан го удари. Костеният му кривак се отплесна, плъзна се по главата на Топения и направи на кървава каша остатъка от ухото му.

— Какво ти штава бе!? — викна Топения, залитна към една скала и се приготви да измъкне скрития в ръкава си нож.

— Хванах те, илбеч такъв! — изсъска Коайхан и пак вдигна кривака. — Ще ти го върна за всичко: за каторгата, за топачката, за кръстачките… За това, че сега трябва да се крия като някоя твар от шавара…

— Глупак! — изхърка Топения. — Кво ти е направил илбешът? Ако не беше той, отдавна да ша те ижгрижали ълковете…