Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Бегълците от Земята на Добрите братя обаче не бяха забравили навиците си и макар всеки да си имаше своя нива и да си я пазеше, предпочиташе да се храни на нивата на съседа си. И тогава Топения доказа, че не само може да дрънка, но и че е слушал внимателно всяка дума, която беше чул от Шооран по време на каторжничеството им — още преди нещата да станат неуправляеми, отиде при станалия вече почти недостъпен за обикновените хора Суварг и го накара да изслуша и да разбере фъфленето му. След този разговор всеки, който биваше хванат да краде, подлежеше на сурово наказание: жигосваха го и го връщаха в Земята на Добрите братя. Топения собственоръчно жигоса с горещ нойт първата дузина престъпници. Те изтърпяха тази част от наказанието си безропотно, но когато ги прогониха оттатък защитния вал и им казаха да се махат, се развикаха и на следващата сутрин половината от тях все още бяха на мъртвата ивица — явно предпочитаха да се задушат, отколкото да се върнат в щастливите оройхони на любимата си родина.

Мярката подейства и нощните кражби почти секнаха. А когато дойде мягмарът, именно бившите жители на общините с особено усърдие започнаха да влачат от брега бодливи кости и да правят безбройни огради и плетове, осеяни с хлопки, отровни шипове и какви ли още не изобретения на свободния свят.

Топения нямаше такива грижи — всички помнеха за наказаната първа дузина крадци и никой не смееше да стъпи на нивата му, пък и той почти не я обработваше: служеше на границата, а през свободното си време предпочиташе да си играе с новороденото синче на Койцог и Тамгай и да приказва с тях за най-различни ежедневни неща. С Шооран се срещаше рядко и гледаше да не пита къде е бил и къде ще ходи. „Възлюблени на благодарните ни сърца“ бяха хубави думи, но по-добре беше да не подозира приятеля си, а просто да си живеят като добри съседи.

Мина се още една година. На следващия ден настъпваше мягмарът. Вторият мягмар в страната, създадена сякаш специално за него. Впрочем той точно така я беше създал — за себе си, а заселилите се тук доволни хора просто не му пречеха да строи все нови и нови земи. До началото на миналия мягмар той беше издигнал само половин дузина оройхони, но затова пък през последвалата година беше направил още три дузини и осем. Само през годината, когато беше правил пътя към Земята на Добрите братя, беше успял да издигне повече. Вече никой не смяташе появата на нов оройхон за чудо и за илбеча се говореше без никакво уважение, все едно земите си никнеха самички, като наъса след мягмар. И това беше добре, така се живееше по-спокойно, понеже нали никой не ти обръща внимание и не си нужен на никого. Съвсем на никого.

Разбира се, можеше лесно да създаде ново семейство, да си вземе две, че дори и три жени, но не можеше да забрави думите на Яавдай, че не можела да повярва, че някой може да го обича, и го беше страх дори да погледне жена. Страх го беше пак да купи човек, като в замяна на самотата си предложи парче хляб и нелюбов. Освен това строенето поглъщаше всичките му сили и изобщо не му оставяше време да мисли за жени. Шооран обработваше нивата си, даваше дежурства по границата, изказваше се в съвета и разпределяше земите заедно с другите воини, но вечер не се прибираше при семейство, а отиваше при далайна и нощем не сънуваше жени, а огън. Но се случваха и свободни вечери и безсънни нощи, и тогава в ума му звучеше песента за заминалия мил, песента, която толкова самонадеяно беше отнасял към себе си. И едно детско пръстче опираше в гърдите му и го пронизваше като нажежено клеймо:

„Чичко!“

И тогава Шооран се хващаше за сувага като за последна надежда и се качваше на върха на хълма. Разбудени от звъна на струните, хората се събираха около суур-тесега, сядаха в кръг около него и Шооран започваше да си въобразява, че не е сам. И като подрънкваше по струните, почваше да разказва за безсмъртната любов на красавицата Туйгай, за скитника Мазолестата пета, който можел да ходи по аварите, и за Великия охлюв — бащата на всички плаващи раковини, на който изоставеното момче Коох отплувало в далайна и отнесло радостта на лошите, като им оставило единствено ситостта. Не разказваше никога само приказката за петимата братя, макар вече да знаеше истинския й край.

Много хора се събираха да го слушат и вече мнозина го наричаха „новия Чаарлах“ — и само Еетгон не идваше никога да послуша и сувага, и приказките. Не идваше и Топения. Но ако първият не идваше от омраза, вторият не идваше, защото искаше да си останат приятели. Макар че не е ли все едно поради каква причина си самотен?