Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Пуснете ни. Аз съм сушач. Добър сушач.

Което си беше лъжа, по-точно — не съвсем истина. Защото Шооран видя, че на дясната й ръка не е останал нито един пръст, а това означаваше, че за да я пуснат да влезе в страната на изгнаниците, тя е съгласна дори да умре край аварите.

Той мълчаливо й помогна да се покатери през загражденията и й махна с ръка да влиза навътре, по-далече от пушеците. Струваше му се, че чува как детето хърка, почти задушено под жанча на майка си.

Той самият остана до барикадата, за да не види как Яавдай го вади да подиша. След малко дойде Топения и попита:

— Жашшо ги пушна? Няма къде да ги жашелим.

— Това е тя — каза Шооран. — Това е жената, която търсех, когато се срещнахме с теб за пръв път, помниш ли?

— Жначи я намери, така ли?

— Не.

Шооран помълча, помисли, а после каза така, сякаш не Топения му беше началник, а той беше началник на Топения:

— Засели ги на моята земя, само че не им казвай, че е моя. И да не гонят Ай, тя няма да ги подяде. Аз трябва да тръгвам. Задръж ги тук половин час, нахрани детето, а през това време аз ще ида до вкъщи, ще си взема едно-друго и ще се махна. Така трябва, разбираш ли? Но това е за добро. Аз ще се оправя, но без да имат земя, те няма да се оправят. Благодаря ти. И сбогом.

— Шакай — изфъфли Топения. — Няма шмишъл да тръгваш. Знам зашшо ишкаш да тръгнеш. Ишшакай, вшичко шше ше оправи…

— Няма да се оправи — каза Шооран.

— Е, ти ши жнаеш — каза Топения. — Шше направя вшичко, както ми кажа. И шбогом.

Шооран изтича до палатката си и бързо си приготви багажа: дрехи, оръжие, храна за един ден. Помилва Ай по главата (бледата й кожа се виждаше през рядката й коса) и засрамен й каза, както винаги:

— Отивам по работа, но скоро ще се върна.

И тръгна.

Докато вървеше по ръба на мокрия оройхон, видя на синора и тримата: Топения крачеше важно, гушнал Бутай, Яавдай вървеше след тях. Беше скрила сакатата си ръка под жанча и Шооран видя само лицето й, цялото на точки от пърлилия я харвах.

Изпрати ги с поглед, а после пое напред, вече без да се крие и без да спира.

Значи край. Работата е свършена, дълговете са платени. Макар че той никога не беше имал дългове — отначало нямаше какво да дава на заем, после не вземаше на заем. И все пак дълговете бяха платени. Дори на границата беше изкарал дежурството си до последната минута, а не беше избягал като Шооран — час преди смяната.

А след това беше отишъл да изпълни молбата на Шооран и беше заселил жената с детето на освободилата се земя. Отначало мислеше да им предложи да си изберат от двата участъка, но после реши, че на Шооран ще му е по-приятно сушачката да живее на неговата земя. Защото той обичаше сушачите и… е, това беше разбираемо, нали и майка му е била сушачка. А може би тази жена наистина беше онази — детето беше одрало кожата на Шооран. Тогава обаче какво се получаваше — жената идва и в същия ден Шооран решава да бяга. От друга страна, негово право си е да бяга, когато реши. Дори и да не знаеше какво беше станало вчера, пак нищо не се променяше.

Защото вчера при Топения беше дошъл вестоносец от северната граница — не истински вестоносец, разбира се, кой беше Топения, че да му пращат чак вестоносци, просто дойде един от хората, с които се беше свързал по северната граница, та да си няма неприятности. А неприятността беше страшна, макар пратеникът да си мислеше, че съобщава просто неприятна, но не и ужасна новина. Церегите на Добрите братя се бяха опитали да проникнат в страната. Много глупаво нападение, защото най-близката до границата истинска земя беше на цели четири оройхона от нея, а дотам имаше само суха ивица, лесна за минаване, но незаселена и без никаква ценност за нападащите, обаче затова пък и лесна за отбраняване. На нея можеха да ги спрат дузина по дузина пъти. И така и беше станало — ухерите ги бяха спрели още преди да излязат на сухата ивица и церегите на Добрите братя бяха избягали, като бяха оставили петима мъртъвци. От защитниците беше загинал само един. Но този един беше Куюг.

Вечно навъсеният каторжник беше продължил да живее сам и на новите земи. Не си беше създал семейство, не беше искал земя и изобщо, ако не се броеше палатката му, вдигната на сухото в опасна близост до аварите, можеше да се каже, че дори и в страната на изгнаниците има изгнаник, поне един. От време на време Куюг отиваше на някой от плодородните оройхони, заселваше се при някоя самотна жена и живееше с нея седмица, че и месец, обработваше нивата й, помагаше в домакинството, похапваше до насита, а после, без да каже нито дума, изчезваше в деня, когато съответната жена най-после решаваше, че на самотата й е дошъл край.