Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Затова пък на първия ред винаги седеше дребничката Ай. Коя беше и откъде беше дошла, не знаеше никой и никой не се интересуваше. А и Ай не беше име — така се обръщат към малките момиченца, когато не им знаят името, така можеш да се обърнеш и към всяка жена, стига да си богат, знатен и да ти е станало навик да тъпчеш чуждата гордост. Към Ай така се обръщаха всички. И макар никой да не знаеше нищо за нея, всички виждаха, че е родена на мокрото, но кой знае защо, не е загинала, а е оцеляла и сега кротко изтлява. На ръст Ай беше колкото шестгодишно дете, умът и също беше горе-долу като на шестгодишно дете. Затова пък нойтът беше набраздил лицето й с безброй старчески бръчки.

Ай нямаше нито земя, нито права — пък и не би могла да работи земя. Дори тук, където всички имаха достатъчно храна, тя ядеше чавга. По принцип беше решено такива като Ай да не се пускат да влизат в страната, но Шооран беше нарушил тази заповед и сега беше наказан с привързаността на уродливото дребосъче, което приличаше на странно двукрако зверче. Всъщност ако не беше Ай, която непрекъснато се влачеше подире му, през тази година той щеше да може да построи много повече — но прекалено късно беше разбрал, че ако й каже, че има работа и че скоро ще се върне, тя го оставя на мира и кротко тръгва нанякъде.

Шооран не се опасяваше, че Ай може да го издаде — дори да видеше как оройхонът се издига от далайна, тя едва ли би могла да свърже чудото с твореца му. Другите пък, които бяха по-досетливи, нямаше да разберат нищо от нея дори само защото единствено Шооран знаеше, че Ай може да приказва — пред чужди хора тя не проронваше нито дума.

Нямаше да му е трудно да я изхрани, но тя не искаше. Когато й предлагаше нормална храна, тя бръкваше с пръст в кашата например, облизваше го и мляскаше с тънките си безцветни устни, после тръскаше глава и отиваше да копае чавга. Друг път обаче идваше сама и пелтечеше:

— Щщ-е вз-зема хл-хлебец… — И откъсваше шепа класове хлебна трева и си тръгваше. А на следващия ден му носеше горчива, забъркана със сок от чавга каша.

Така вървеше животът му вече цяла година.

На третия ден на мягмара — рожденият ден на всички — Шооран беше дежурен на границата. На този ден женените мъже си бяха при семействата и службата се носеше от ергените и вдовците. Шооран беше в отряда под командването на Топения.

Обикновено се радваха да се срещнат, приказваха си за какво ли не, спомняха си миналото — и мълчаха за най-важното. Днес обаче Топения беше вкиснат. Мълчеше и час по час въздишаше, при което лепенката на бузата му се издуваше като мехур.

Накрая Шооран не издържа и го попита какво толкова е станало.

— Болят ме жъбите — отвърна Топения.

— Че те твоите зъби отдавна са в далайна — засмя се Шооран просто колкото да поддържа разговора.

— Тошно там ме болят. В далайна.

И Шооран разбра, че на Топения не му се приказва, отиде до барикадата от кости и се загледа в пушещата мъртва ивица. На света вече бяха останали съвсем малко мъртви блата — Шооран най-напред се беше погрижил за това, така че сега и от царството на вана, и от Земята на Добрите братя държавата на изгнаниците беше отделена само с по един мъртъв оройхон. Цялата западна част на далайна пък, доскоро най-голямата, се беше превърнала в два тесни, широки само колкото един оройхон залива, които отделяха страната на изгнаниците от старите земи. Йороол-Гуй не влизаше в тях, но за сметка на това свирепстваше като никога на открития бряг.

Тези заливи и мъничките огнени блата Шооран ги пазеше специално, за да не се разгори още една война, която да погуби още неукрепналата държава на изгнаниците.

По мягмар огнените блата се минаваха най-трудно, но дори и през това време се намираха хора, които искаха да се доберат до щастливата страна. Идваха, макар да знаеха, че тук вече няма свободни земи и че най-вероятно дори няма да ги пуснат да преминат границата. Задължението на Шооран беше точно това — да не ги пуска и да ги прогонва.

Видя в пушеците някаква сянка, която с мъка се клатушкаше по тясната пътека между огъня и купчините все още недоиздъхнали твари. Лицето й не се виждаше поради намотаните върху него кърпи, жанчът я скриваше заедно с товара й, но все пак нещо накара сърцето на Шооран да трепне от неочаквано предчувствие и той скочи от барикадата и тръгна напред. За секунда спряха един срещу друг, и двамата с увити лица и с очи, скрити под люспите, със смъкнати качулки, почти съвсем еднакви и неразпознаваеми. А после Яавдай глухо каза: