Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Запали една от факлите, наведе се и се вмъкна в шавара. Краката му затънаха в лепкавата тиня, нечии зъби застъргаха по обущата му. Топения удари с харпуна и измъкна от нойта първата си жертва — жирх. Изтръска го от острието на харпуна и продължи напред. Паяжините на зогговете се лепяха по прозрачното забрало и му пречеха да вижда, така че той вдигна факлата пред лицето си — да ги изгаря.

Отначало земята под краката му се надигаше и той почти излезе на твърдо. Уплаши няколко тукки, които мляскаха в купчина слуз — значи и в шавара все растеше нещо за ядене, — но не спря, а продължи навътре. Светлото петно на входа отдавна беше изчезнало зад гърба му, факлата догоря и той запали от нея следващата. Вече вървеше надолу, нойтът се плискаше почти до коленете му, но дебелите ловджийски дрехи го пазеха.

Коридорът зави и се разшири в голяма пещера. Беше висока — дори да вдигнеше ръце, нямаше да може да стигне тавана й, по който се виждаха светли петна — късчета от небето. Колко хубаво щеше да бъде тук, когато този оройхон станеше сух! За да стане това обаче илбечът трябваше да живее.

По лепкавата повърхност на нойта се надигнаха вълнички, показаха се осезателни мустаци, показаха се щипци — горният чифт, после се подадоха очите — на тънки израстъци. Две-три секунди гвааранзът гледаше човека, а човекът стоеше неподвижно, вдигнал харпуна, и с ужас си мислеше какво още ще трябва да направи, ако успее да убие звяра. А после каза:

— Хайде де! Чакам те.

Гвааранзът щракна с четирите си щипки и тръгна към него.

На ситите душата им затлъстява.

Във времената на великия Ван на целия свят бил останал само един прокуден изгнаник — самият Ван. Всички хора си имали земя, всички живеели на сухото, но илбечите трябва да строят, те нямат време да вършеят и да чакат кашата да втаса. И значи всички ядели сладки питки, само Ван ядял чавга. Не току-така казват, че не можеш да видиш далайна, без да си намокриш краката. Краката на Ван вечно били мокри.

Този щастлив за всички живот — нали всички имали всичко — продължил три дузини години и хората си мислели, че животът им винаги ще е такъв. И никой не се сещал, че Ван вече е стар и че сигурно вече едва може да ходи. Повече от старостта и болестите обаче Ван се измъчвал от мисълта, че той, който бил направил света щастлив, е останал нещастен.

И един ден Ван излязъл на сухото и седнал на синора. И около него се събрали хора и всички почнали да го гледат — нали бил много стар и много мръсен.

— Тоя ще е от прокудените изгнаници — казал един.

— Колко е отвратителен! — възкликнала една млада красива девойка. — И как вони!

— Навремето бяха много — казал друг човек. — Скитаха навсякъде и не искаха да работят.

— Видя ли го? — казал един баща на сина си. — Ако не слушаш и не работиш, и ти ще станеш такъв.

— Дайте ми хляб — рекъл Ван. — Гладен съм и съм болен, вече нямам сили.

— Старче — казал един селянин. — На този свят всеки яде своя хляб. Къде е нивата ти?

— А старците ги хранят децата им — обадила се една жена. — Къде е семейството ти?

— Нямам нито нива, нито семейство — прошепнал Ван. — И никога не съм имал.

— Защото не си искал да работиш — рекли хората. — Цял живот си мързелувал и не си се погрижил дори за собствената си старост, а сега искаш да висиш на врата на онези, които цял живот са се трудили. Няма да стане. Махай се, скитник със скитник.

— Цял живот се трудих — възразил илбечът. — И скоро ще умра. Искам поне да умра като хората.

— Трудил се бил! — развикали се хората. — Лъжец! Къде са мазолите от сърпа по ръцете ти? Къде са белезите от резеца, с който се дълбае кост? Къде са ти белезите, ако си бил ловец или церег? Нямаш дори изгаряния от харвах! Цял живот си се търкалял в нойта и си нагъвал само чавга — то си личи. Махай се, отивай си пак при чавгата!

— Вече ми е все едно — рекъл Ван, — затова ще ви кажа истината. Не съм жънал хлебна трева и не съм дялкал кост. Моята работа беше друга. Аз съм илбечът Ван. И строих земя за вас. А сега, преди смъртта си, искам само малко хляб и малко доброта.

И всички се разсмели.

— Илбеч, моля ви се! — викал един и се пляскал по бедрата. — Ще ме спука! Ха-ха-ха!

— Илбечът Ван е герой, илбечът Ван е богоподобен, а ти си някакво си мръсно старче! Ха-ха-ха!

— Направи си земя, щом си илбеч, и си живей на нея, а не ни разправяй глупости! Хе-хе!

— Хи-хи-хи-хи!…

Ван станал — силите му стигнали само толкова, колкото да прекрачи синора, а после паднал в нойта и умрял.