Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

И докато се опитваше да се оправи с тези мисли, Шооран заспа.

Събуди го леко докосване и в първия миг той се вцепени от ужас: спомни си, че сега е мягмар и че към него може да се е доближил излязъл от шавара парх или гвааранз. И чак после разбра, че го докосват човешки пръсти.

— Аз… аз съм — чу се в тъмнината и една грапава ръчица пак го докосна по челото.

Не можеше да сбърка този глух, запъващ се глас с ничий друг.

— Ай? — Шооран седна. — Защо си тук?

— Тъ… търсих то… З… защо ме даде? Не ща с о… оная жена. Искам с тебе.

— Защо говориш така… — почна Шооран, като отчаяно се мъчеше да измисли как да се отърве от така внезапно натрапилата му се спътничка. — На никого не съм те давал. Имам работа, нали ти казах… Поживей с тях. Яавдай е добра. Ти трябва, да й помагаш, нали ръката й е саката.

— Тя е з… зла… — каза Ай. — А т… ти си т… тръгна з… завинаги. З… знам. Искам с теб. Не ме г… гони, з… защото ще умра. — И като че ли се засмя и чак след секунда Шооран разбра, че хлипа. — С… скоро жените имат р… рожден ден — продължи Ай. — В… вече съм голяма, нищо че не съм порасла. И н… нищо, че не ме обичаш. Ти обичаш оная, злата, знам аз… А аз ис… искам да съм твоя радост и н… наслада…

В нощната тишина, осветена само от петната гниещи боклуци, сред рева на бушуващия новогодишен далайн тези думи изобщо не изглеждаха смешни, дори напротив в тях имаше някаква нечовешка сила, все едно не побъркана уродлива жена, а самата душа на земята предявяваше правата си пред непослушния илбеч.

Стана му страшно. Невидими пръсти разтвориха жанча му и безсилно задраскаха по хитина на ризницата. Ай пак изхлипа — този път високо и ясно.

— Няма да те оставя — каза Шооран единственото, което можеше да каже. — Утре тръгваме заедно.

— Кажи, че ще си моята опора и з… защита…

— Ще съм твоята опора и защита.

— Д… добре — успокоено промърмори Ай и долепи личице до хитина.

Няколко дни обикаляха по познатото им до втръсване крайбрежие. След изтеглянето на изгнаниците тук беше станало съвсем спокойно. Щом мягмарът свърши, всички напуснаха мокрите оройхони и брегът опустя, и ако не беше Ай, той щеше да може да работи, без да го е страх, че някой ще го види. Но Ай не се отделяше от него. Минаха през равните земи на западния бряг, където можеше да направи оройхон и да се махне преди някой изобщо да е видял новата земя, минаха и провлака към земите на Моертал, където в тесния залив Йороол-Гуй не беше страшен, и излязоха на източния бряг. Мястото беше подходящо: Шооран рядко беше стъпвал тук и значи никой не очакваше появата на илбеча в тези земи. Но той не можеше да направи нищо, защото мъничката Ай шляпаше в калта зад гърба му и не откъсваше от него предания си поглед.

И когато пред тях се видяха пушеците на огненото блато, отделящо земята на вана от древните земи, Шооран най-сетне не издържа, демонстративно сложи на един тесег целия си багаж, посочи го и каза на Ай:

— Отивам по работа. Ще се върна утре вечер. Чакай ме тук.

Ай го гледаше в очите и не беше ясно дали изобщо го разбира, да не говорим дали ще го чака. Но когато Шооран тръгна към границата, тя остана до багажа и почна да копае с една клечка безброй пъти разкопаваната кал.

Той мина границата по здрач, когато часовите чакаха да ги сменят и не бяха много бдителни. Тъмнината го застигна вече при Търговския оройхон. Сега обаче тя не беше пречка, а по-скоро помощничка. Йороол-Гуй можеше да дойде и денем, и нощем, илбечът също можеше да строи по всяко време, но по-добре беше хората да не виждат какво става. И новият оройхон се простря пред Шооран равен и гладък. Той мина по него в тъмното и удари втори път. Вторият оройхон би трябвало да разтревожи постовете отсреща, но Добрите братя, които толкова обичаха да нападат съседите си, явно не чакаха да нападнат тях и може би дори не бяха сложили охрана.

От напрежение и от отровните газове на горящото блато главата му направо се цепеше — все едно щеше да се пукне като огромен надут цирей. Искаше му се да легне, да я стисне с ръце, да си запуши ушите и да не мисли за нищо. Но не можеше да го направи, трябваше още преди да се е съмнало да се махне оттук, а можеше да го направи само ако направеше още един — трети за тази нощ — оройхон.

И като се стараеше да върви възможно по-далече от пушеците, Шооран се върна към границата, за да изличи последния в тези земи участък огнено блато. Мъчеше се да не мисли за Йороол-Гуй, защото знаеше, че ако той се появи, няма къде да избяга.