Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Скоро двамата с Ай се прочуха и вече всички ги познаваха отдалече, и те можеха спокойно да вървят през сухите земи, без да ги е страх от никого. Затова пък на Шооран му беше все по-трудно да строи. Защото около разказвачите винаги има хора. Така че, за да не го заподозрат, Шооран чакаше всички слушатели да си тръгнат, после бързаше накъдето му падне в тъмното, строеше призори и се връщаше при мъничката Ай, която покорно пазеше прибрания в калъфа суваг. След това му се налагаше да спи по два-три дни — а после всичко почваше отначало.

Единственото място, където избягваше да спира и да разказва, беше носът във владенията на Моертал — тук помнеха, че е избягал церег и че е обявен извън закона. Затова пък точно тук идваше най-често нощем и увеличаваше новата провинция, управлявана от Ууртак — пораслия вече син на застаряващия одонт Ууртак. Полуостровът разделяше далайна на две почти еднакви части и проливът, който ги съединяваше, с всяка седмица ставаше все по-тесен, така че много скоро от брега можеше да се види отсрещният бряг — брегът на проклетата страна на Добрите братя.

За две години безумният илбеч не беше дал на страната на вана нито един сух оройхон. Шооран направи повече от дузина и половина. И това без да брои собствената си страна и оройхоните, когато беше в плен. Свободни земи все така нямаше, но все пак всеки здрав и прав мъж можеше да си намери нива, която да обработва. Без земя оставаха само сакатите и жените — на тях нито им даваха ниви, нито ги пускаха в новите земи: позволяваха им единствено да умират на мокрото. Но пък поне не ги гонеха и не правеха хайки — от една страна, те не бяха опасни, от друга, беше сложно да се обхожда цялото крайбрежие. Шооран все повече се прочуваше сред това пъстро хорско сборище и вече си мислеше дали няма да е по-добре да се върне в страната си или пък да отиде чак към Кръста на Тенгер. Засега обаче продължаваше да се прави на разказвач и да строи нощем, с надеждата, че Ай няма да разбере нищо.

— Имам работа — казваше той. Вече не му се налагаше да добавя, че ще се върне, това се подразбираше от само себе си.

Тази вечер каза същото, Ай само кимна и той изчезна в сгъстяващия се лилавочервеникав здрач.

Забърза на север. Знаеше, че Йороол-Гуй плува от другата страна на носа, и трябваше да нанесе удар отсам и да стесни пролива до краен предел. Тичаше по познатия път, прескачаше камъните и заобикаляше локвите — и изведнъж настъпи нещо меко.

Чу се вик. Шооран спря и се наведе да види кого е настъпил — и кой глупак е легнал да спи на пътя. Секна искра с кремъка и запали усукания от слама фитил, раздуха пламъчето. В мъждивата светлина видя жена — онази, която преди време се беше опитала да ограби Ай.

— Ти си значи — каза жената. — Дойде, нали? Знаех си, че ще дойдеш.

Нямаше начин да каже, че бърза за другаде и че я е настъпил случайно. Тя вече го беше прегърнала през врата и изобщо нямаше да му повярва, пък и на него не му се вярваше чак в такава случайност. И изведнъж го осени друга истина: че никаква, дори най-адската работа не може да угаси пламтенето на кръвта, която туптеше в слепоочията му. Жената легна по гръб и го притегли към себе си. Тлеещият фитил падна в калта и изсъска.

Никога немитото й тяло миришеше кисело на засъхнала пот, но Шооран усети това чак когато кръвта спря да блъска в ушите му и вече можеше да осъзнава какво е станало и какво става.

— Видя ли колко е хубаво — а ти ме прогони, глупчо — шепнеше жената и се притискаше към него. — Хубаво ти е, нали?

Беше го срам, беше му отвратително и искаше да е някъде много далече.

— Искаш ли да си останем тук? — каза жената. — Този оройхон сигурно ще изсъхне още днес и ще си имаме земя. Ще ти дадат, знам аз.

— Защо мислиш, че ще изсъхне? — попита Шооран.

От сутринта се беше чудил дали да дойде тук, или да излезе на върха на носа и беше тръгнал насам в последния момент. И изведнъж се беше оказало, че тук го чакат.

— Че как иначе? — засмя се невидимата жена до него. — Съвсем е просто. Помисли малко: Многоръкия е край източния бряг и значи илбечът е тук. Няма да се натика сам в устата на Многоръкия, нали? Първо почна да строи в центъра, после на юг… И сега там си делят земята и има много хора. Да не е луд да строи там? Значи или ще удължи носа, или ще направи нашия оройхон сух. Разбра ли?

Шооран се уплаши. Жената повтаряше почти дословно днешните, че и вчерашните му разсъждения. Стори му се, че всеки момент ще му каже: „Ти си илбечът, знам“. За щастие тя не сети чак за това — мислеше само за щастливото си бъдеще, галеше го и бързо, за да не я прекъсне, шепнеше: