Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Добрите братя обаче решиха да променят нещата — законът трябваше да е еднакъв за всички, без никакви изключения. И с цялата твърдост, на която е способно единствено военното управление, Кръстът на Тенгер беше превърнат в каторга. Майсторите каменоделци трябваше да се строяват и да тръгват на работа по сигнала на надуваните раковини, хранеха ги веднъж дневно с нарочно недовтасала каша. Семействата им — жените, децата, родителите и всички други „ненужни“ — бяха изкарани извън стената на Кръста и заселени в земеделските оройхони. Точно тогава се надигна първото недоволство, което беше потушено бързо и жестоко. Оглозганите от ълковете тела на подстрекателите бяха окачени над портите на Кръста и редът в работилниците беше възстановен. Обаче изведнъж се оказа, че наказаните, тоест загиналите след „охлаждането“ в далайна, са тъкмо майсторите-оръжейници — всички до един. И производството на кремъчно оръжие на практика спря: ножовете и остриетата за копия, които излизаха сега от работилниците, не струваха нищо и се трошаха при първия удар.

И старшите братя за пръв път се замислиха дали действията им в новозавоюваната страна са правилни. Вече обаче беше късно — докато мислеха, Кръстът на Тенгер опустя — за една само нощ. Изумените пазачи чак вечерта разбраха, че непокорните каменоделци са слезли под земята.

На Кръста на Тенгер камък се вадеше от безброй поколения и шахтите и галериите стигаха незнайни дълбини. Под второто равнище на алдан-шавара имаше трето и четвърто, а под тях още и още тунели, където не беше влизал чужд човек. Самите работници ревниво пазеха тайните на подземията, така че всички измислици за тях можеше да се окажат истина, а най-правдоподобните разкази да нямат никакво отношение към истината. Явно обаче под земята имаше не само галерии, но и вода, а вероятно и някакви хранителни запаси, защото бунтовниците очевидно не мислеха нито да умират от глад, нито да се предават.

Колкото до церегите, които слязоха да ги преследват под земята — почти никой от тях не се върна.

Малцината оцелели разказваха как от тавана внезапно падали огромни камъни, как срутища затрупвали наведнъж по цяла дузина воини, разправяха за черни бездънни кладенци и как като падне в тях човек, го чуваш да вика до безкрай, и за още дузина дузини ужаси на подземното царство. Но не бяха видели нито един от непокорните майстори.

В този момент преговорите и помирението все още бяха възможни, но братята избраха по-твърд и, както им се струваше, по-правилен път: обиколиха съседните оройхони, събраха семействата на каменоделците и поискаха въстаналите да се предадат и да се покорят, като заплашиха в противен случай да избият заложниците. И за да докажат, че намеренията им са съвсем сериозни, убиха трима старци.

Което не трябваше да правят — в никакъв случай! Защото старците се ползваха с особено уважение в земите на Каменния кръст. Още същия ден горното равнище на алдан-шавара, където се бяха нанесли да живеят церегите, се превърна в капан и когато — чак вечерта — войниците отвън успяха да отместят тежките плочи, внезапно затворили всички входове, видяха, че то е пълно с пушек. В затворения алдан-шавар се бяха задушили повече от двойна дузина цереги и можаха да извадят труповете им чак след няколко дни. И докато разярените завоеватели се чудеха какви мъки да измислят за пленените съпруги на каменоделците, те им подготвиха нова клопка: рано сутринта земята под един от лагерите с грохот потъна в оройхона, а изскочилите в буквалния смисъл на думата изпод земята бунтовници избиха изгубилата и ума, и дума охрана, освободиха си семействата и ги отведоха в пронизаната от тунели и пещери земя.

Загубите през този ден бяха по-големи, отколкото при завоюването на цялата страна. Стреснатите братя се изтеглиха от древните омагьосани оройхони, но не се отказаха от опитите си да смажат метежа. Опитаха да изкарат каменоделците от дупките им с пушек, но пушекът не влизаше в долните равнища. Опитаха да наводнят алдан-шавара и отклониха един от потоците да тече в него, но пак нямаха никакъв успех. Оставаше им да чакат затворилите се долу да измрат от глад. Един от пленените старейшини обаче им каза, че именно под Кръста на Тенгер бил главният продоволствен склад и че ако доблестните братя не се били сетили да изнесат запасите — „ах, не се ли сетихте? Колко жалко!… Складовете открай време са на каменните оройхони, защото там има много сухи пещери, които бездруго са празни… Не, кой да краде от складовете — та там живеят само каменоделците, те няма защо да крадат, нали си имат всичко… За колко ще им стигнат запасите хлебна трева ли? Ами, ако пестят… за три години поне. Освен това има запаси сушено месо и туйван, а расте и наъс, нали…“