Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Ще ни дадат земя, ще си направим палатка, ще си живеем добре. Ти не ме гледай, че съм такава грозна, аз съм млада, по-млада съм от теб. Нямам и три дузини още. И съм силна, ще ти работя, всичко ще правя, а ти ще си разказваш приказките. Знам, че си разказвачът, много пъти идвах да те слушам, само че ти не ме забелязваше. Много хубаво разказваш и много хубаво пееш… На ръце ще те нося…

— Не — успя да каже Шооран. Усещаше как думите й властно го примамват.

— Защо не? — възкликна жената. — Ако искаш, ще вземем и оная твойта, уродливата. Съгласна съм. Не я мразя. Онзи път не я ударих от злоба, просто не знаех, че това са твоите неща…

Шооран не помръдваше, но мислите му подскачаха като подгонена тукка.

Трябваше да се маха, бързо да се маха оттук! Да бяга и никога да не се връща, докато някой, особено тази жена, не се е сетил кой е. Обаче как да стане от тази вмирисана на пот постеля, в която го бе вкарала самотата и собствената му глупост? Защо всички други успяваха да си намират жени ей така, съвсем лесно, а после пак така лесно да ги изоставят и дори да не ги познават, когато ги срещнат пак, а той се чувстваше обвързан, макар да не бе обещавал нищо? Не, ако искаше да остане самия себе си, трябваше да разкъса тези ремъци.

— Не — повтори той по-високо, свали ръцете й от врата си и седна. — Това сега беше случайно и няма да се повтори. Няма да остана с теб и не ми трябва нито земя, нито твоето щастие.

Чакаше сълзи, чакаше молби, чакаше дори язвителен смях и обиди, но не стана така. Жената само тихо каза:

— Е, както искаш… — И докато той се обличаше в тъмното, мълча и чак накрая промълви: — Ако решиш да се върнеш, ела.

Шооран не отговори. Стана и бързо тръгна да се прибира. Беше притеснен. Кой знае защо, му се струваше, че Ай веднага ще усети миризмата на тази жена и ще каже: „Не ходи повече на такава работа“. Ай обаче спеше спокойно, направо на земята.

Още на разсъмване си събраха багажа и тръгнаха на изток по пътеката между сухите и мокрите оройхони. На няколко пъти трябваше да слизат в калта и да изчакват бързащите към източната граница отряди цереги да ги задминат.

Далновидните старейшини не току-така жестоко бяха преследвали илбечите във владенията си — бяха разбирали, че илбечите могат единствено да навредят на една твърдо установена власт. И все пак заразата, с която така успешно се бяха справяли вътре в страната си, беше проникнала отвън и беше разрушила държавата им. Старейшините бяха сменени от чуждите, странно въоръжени цереги и други старейшини, които държаха да ги наричат „братя“. Ако всичко беше свършило дотук, плюс наказанията с бой за споменаването на забраненото вече име на Йороол-Гуй, нещата щяха да са си горе-долу старите, все едно нищо не се е променило. С идването на новата власт обаче се разруши целият предишен ред. Оцеляха единствено баргедите, които се заклеха във вярност на завоевателите и сега се наричаха „старши братя“. Имотите и съкровищата на Йороол-Гуй бяха обявени за общи, но с тях, както и преди, се разпореждаха баргедите, и пак така раздаваха инструментите на вече свободните по закон служители, когато те тръгваха на работа. Но престанаха да раздават храна и когато хората се оплакваха, казваха само: „Нищо няма, братята взеха всичко“ — и мърмореха нещо под нос, може би призоваваха гнева на отречения бог върху главите на новите господари.

Първи се разбунтуваха каменоделците. Тази удивителна професия съществуваше само на Кръста на Тенгер и майсторите поколения наред бяха предавали от баща на син тайните как точно да се нацепи кремъкът, как да се наточи и как точно да се направи острието, та да става и да си секнеш искра за огън, и да пронижеш врага. Майсторите бяха отделна общност и имаха свои собствени закони. Още от незапомнени времена се бяха заселили на Кръста на Тенгер, живееха само там и старейшините гледаха да не им се месят. Те си имаха свои баргеди, свои обичаи и дори нещо като своя собствена религия — не обичаха Йороол-Гуй и се покланяха на една огромна скала от пъстър яспис, която наричаха алдан-тесег.

Най-древните оройхони не можеха да се изхранват сами, понеже земята им беше оголена от почва, пронизана от дълбоки тунели и отдавна не раждаше нищо. На второто равнище на алдан-шавара също къртеха камък, така че нямаше и наъс. Но понеже добивът и обработката на камък допринасяха за богатството на цялата страна, майсторите живееха охолно — все пак над шестте дузини сухи оройхони спокойно можеха да ги изхранят; отвъд стената от шуплест прост камък имаше предостатъчно хлебна трева, месо и вино, които можеха да получават срещу обработения кремък. И всички — и майсторите, и старейшините — бяха доволни.