Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Положението ставаше от сложно по-сложно. Вместо да носи доходи, Кръстът на Тенгер носеше само загуби, и то големи. Войната с подземната крепост продължаваше вече втора година, а братята не само че не бяха успели да подчинят непокорните бунтовници, но се страхуваха дори и денем да влязат зад полуразрушените стени.

И тогава дойде новият проблем. Този път се разбунтуваха само дузина души, но последиците бяха почти толкова тежки, колкото и от бунта на каменоделците. Сушачите отказаха да работят.

Сушачите в Земята на старейшините открай време бяха най-низшата и презирана каста, така че след идването на новата власт в живота им не се беше променило почти нищо. Дежурният на суур-тесега можеше да си надува раковината колкото си ще, та те да започнат работа, но не смееше да отиде до аварите и да види дали наистина вече работят. Сушачите печаха на авара питки от недовтасала каша, която им носеха събирачите на харвах — освен нея редовно им носеха и чавга, че дори и месо от зверовете, които живееха в шавара. И това можеше да продължи до безкрайност, но ето че дойде мягмарът, празникът на безсмъртния Йороол-Гуй. Предният мягмар беше минал без големи празненства, понеже в страната още се водеха битки и всички се спотайваха, тъй като не знаеха какъв ред ще въведат завоевателите. Сега обаче вече се беше възцарил мир и нямаше причина да не празнуват. И макар вече да нямаше старейшини, които тържествено да крачат към далайна, макар ловците отдавна да бяха оставили копията си и да бяха хванали сърповете и дори в тези новогодишни дни да не смееха да се приближават до шавара, сушачите изобщо не се интересуваха от това — и дузина опърлени от работата с огъня хора се подредиха в колона и тръгнаха към брега, като пееха фалшиво: „Слава тебе, бащице Йороол-Гуй“.

Това беше толкова неочаквано, че охраната, която иначе нямаше никаква работа, успя да ги спре чак на границата на мокрите оройхони. Престъплението беше сериозно: бягство и явно преклонение пред дявола. За такова провинение се полагаха поне половин дузина топенета, но съдията много добре разбираше с какви хора си има работа и затова се ограничи само с бой. Сушачите понесоха наказанието стоически и животът наглед продължи, както си беше вървял… но по малко по-различен път.

Неприкосновеността на сушачите имаше и друга страна — те може да бяха бедни и нищи и всички да ги презираха, но затова пък никой не можеше да ги накаже така, че да ги научи на покорство. Всъщност те бяха единствените наистина свободни хора в страната. И бяха съгласни да гладуват и да мрат край аварите — но не простиха това, че ги бяха били.

Сушачите никога не действаха прибързано и този път им трябваха почти две седмици, за да се подготвят. Когато обаче започнаха, бяха решителни и бързи — знаеха, че когато кашата вече кипи на авара, няма време за мислене.

Сутринта на този паметен ден беше най-обикновена, но вечерта дежурният напразно надуваше раковината за свършване на работа — откъм аварите не се показа никой. А после сушачите се появиха откъм границата. Вървяха на група и изобщо не се криеха. Две дузини цереги излязоха да ги подкарат към лагера — знаеха, че сушачите нямат оръжие, и не очакваха никаква съпротива, така че направо изгубиха и ума, и дума, когато върху главите им се посипаха пламтящи вързопи и над далайна заизбухваха взривове. В никоя война досега харвахът не беше използван толкова неикономично, но пък зарядите — с тях можеше да се унищожи четири пъти по-голяма армия — избиха стражниците до крак. И понеже не желаеха да оставят на армията плодовете на труда си, сушачите изгърмяха всички припаси на сложените на позиция по синора ухери и отидоха в царството на вана, където ги посрещнаха с радост.

Така че не беше чудно, че когато на другия ден огненото блато изчезна и сухата ивица съедини двете страни, Добрите братя нямаше как да нападат, а армията на вана, напротив, се готвеше за атака, та ако дори не завладее цялата страна, да завземе поне бившите земи на старейшините и най-вече Кръста на Тенгер. И колкото и да изглежда странно, най-добрите помощници на вана за тази цел се оказаха войските на Добрите братя.

Реколтата след мягмар винаги е най-богатата. Тази година далайнът бумтеше особено силно и узрялата хлебна трева направо се прекършваше от тежестта на зърното. Паниците на „освободените“ служители обаче не станаха по-пълни — животът им по нищо не се различаваше от този на каторжниците. Кашата, която им даваха, беше не само недовтасала, но зърната направо хрупаха и бяха от най-негодните.