Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Отначало Шооран не строеше нищо, защото го беше страх, че ще го познаят дори по-бързо, отколкото в родните му земи. Само веднъж тича цяла нощ до земите на вана и издигна един оройхон — копие на Търговския — с надеждата, че той ще му помогне в бъдещата му работа. Сега обаче, като гледаше как се мъчат отхвърлените изгнаници, реши да започне работа сериозно. И направи първия оройхон до трите острова на Енжин, като веднага се оттегли надалече — и по-късно беше много доволен, че го е направил. Защото създаването на оройхона доведе до последици, каквито той изобщо не беше очаквал. Нямаше радост, нямаше доволни тълпи, почти никой не тръгна към новата суша. Всички търсеха илбеча, за да го убият. Защото илбечът беше унищожил границата! Защото илбечът беше съсипал спокойния им живот! Защото беше обидил Йороол-Гуй!!! Тълпите убиваха всеки, който им се стореше подозрителен. Шооран беше такъв — издаваха го и дрехите му, и говорът му, и походката, но той навреме разбра какво става и се присъедини към един от отрядите, които уж бяха тръгнали в настъпление към Земята на Добрите братя — а всъщност лагеруваха спокойно, защото не искаха да се бият. Скучаещите цереги го приеха с радост — вече бяха чували за новопоявилия се разказвач. Едно е обаче да чуеш за него, съвсем друго — да го слушаш. И това, че новият Чаарлах беше дошъл точно при тях, ги ласкаеше, въпреки че пред древните легенди, както и повечето хора, предпочитаха мръсната приказка за сватбата на Йороол-Гуй. Така че Шооран я разказваше вечер подир вечер:

И Многоръкия се покатерил на оройхона и рекъл: „А бе няма ли тука поне една-две женички? Те са сладки, хрупкави и вкусни, обаче точно сега ми трябват за нещо друго…“

И както разказваше, чу далечни викове. Не се чуваше какво точно вика тълпата, но той веднага разбра какво става на мокрото: бяха заподозрели поредната жертва и я биеха, за да си признае всички възможни грехове, и я влачеха към далайна, та с благочестивия призив „О, татко наш, Йороол-Гуй!“ да я хвърлят в дълбините му. Раменете му потрепериха — няма по-ужасен звяр от току-що освободилия се от веригите си роб.

— Дръжте я!!! — чу се далечен писък.

Убиваха жена… Шооран прекъсна разказа си, надигна се и огледа събралите се. Не бяха много: дузина и половина цереги, които изобщо не се интересуваха от суматохата на брега, някакъв чиновник, дошъл само да го видят, че слуша стари легенди и приказки, още няколко случайни слушатели…

— Къде е Ай? — попита Шооран.

И всички се обърнаха да видят къде е Ай, но нея я нямаше.

— Дръжте я, ще избяга! — продължаваха виковете зад тесегите.

Шооран хукна нататък. Чуваше зад себе си тежките стъпки на церегите. Ай. Те познаваха Ай. Вече бяха свикнали с нея. От време на време някой от тях й подаваше с едната си ръка узрял туйван, а с другата чавга, и казваше: „На!“ И когато мъничките й пръстчета сграбчваха чавгата, се чуваше доволен вик:

— Видяхте ли бе! Чавгата взе, чавгата!

И може би заради тази безобидна за тях шега бяха свикнали с Ай и щяха да я защитят.

Скитниците, струпали се около суур-тесега, се разбягаха, щом видяха церегите. Шооран — съжаляваше, че няма бич — догони едного, блъсна го на земята, после го вдигна, обърна го към себе си и изсъска:

— Къде е?

— Н… не съм виновен! — изхърка мъжът. — Тя… тя самичка…

— Къде е? — повтори Шооран.

— Там! — Изгнаникът кимна към тъмния отвор и очите му се подбелиха.

Шооран го блъсна в нойта и хукна към шавара. Церегите вече биеха наред и ръмжаха злобно. Шаварът беше студен и спокоен — мъртвешки спокоен — и изобщо не се интересуваше какво става.

— Ай! — безнадеждно викна Шооран в студения мрак: не чакаше отговор, надяваше се само, че някоя друга жена е намерила края си в шавара и че Ай е отишла някъде да търси чавга.

Но внезапно до стената зад входа към шавара помръдна сянка и едно познато гласче изхлипа:

— Т… тук съм…

Шооран се приведе, хвърли се вътре, хвана я и я измъкна.

— Б… боли — пак изхлипа Ай.

И се измъкна от ръцете му, седна направо на мокрото и започна да събува старите си обуща, които поне за секунди я бяха спасили от зъбите на дребните шаварни хищници. От рамото й падна зогг и се впи в коляното й. Тя го чукна с нокът и продължи да се събува.

— Жива бе! — възкликна един церег. — То, което си е от шавара, нищо му няма да влезе там!

Шооран помогна на Ай да се събуе, вдигна я и я понесе към синора, като й шепнеше в ухото — в мъничкото, прилепнало към черепа, уродливо ухо: