Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Разрушаването на недостроения оройхон беше изключително болезнено — сякаш всички негови камъни се сипеха отгоре му и го затрупваха. Шооран се мъчеше да надмогне болката и бавно отстъпваше по синора. Виждаше как Йороол-Гуй се катери по съседния оройхон, но не бързаше да побегне, защото знаеше, че Многоръкия лесно може да се прехвърли и от другата страна и тогава ще му се наложи да бяга оттам. Шооран погледна за миг към Ай — тя стоеше, стиснала юмручета, и изобщо не мислеше да бяга от някакъв си Йороол-Гуй.

Йороол-Гуй идваше — идваше като лавина, безбройните му ръце шляпаха по камъните, безкрайното му зеленикаво-прозрачно тяло се надигаше зад тях и се катереше по новия оройхон, катереше се към Ай. И макар това да си беше чисто самоубийство, Шооран скочи, грабна я и затича назад. Оставаше му само една крачка до спасението, когато нещо рязко го дръпна за крака, събори го и той падна по корем върху спасителния синор. Успя да прехвърли Ай през него, но усети как Йороол-Гуй го тегли назад: едно изтъняло почти до невидимост пипало се беше увило около крака му и го дърпаше натам, където се гърчеха други, безбройни и все по-дебели ръце, готови да се сбият, за да го грабнат и да го размажат на пихтия. Шооран замахна с ножа, макар да знаеше, че няма да може да пререже жилавото пипало — и наистина не успя. Можа само да се хване за синора с една ръка и отчаяно го стисна; Ай пък, почервеняла от напрежение, го дърпаше за яката. И внезапно безмилостното пипало го пусна и Шооран се преметна през синора и падна върху Ай.

И чак много по-късно, когато можеше вече да мисли, Шооран забеляза, че Йороол-Гуй му е отмъкнал обувката от десния крак. Е, богът на далайна ядеше всичко, щеше да изяде и нея. Той седна, отпра парче от полата на жанча си, овърза крака си и се замисли какво ли ще правят двамата с Ай.

Защото алчният бог ги беше оставил без нищо — беше отнесъл дори ножа му. Беше му останал само бичът в пазвата — и пак там картата и най-големите му скъпоценности: гребените и майчината му огърлица.

С тях обаче не можеха да оцелеят на мокрото. Всички, дори безумните като Ай или Нарвай, винаги носеха големи вързопи необходими за оцеляване неща — поне постелки и най-важни инструменти. Ако ли пък някой изгнаник останеше без най-важното, другите му помагаха, даваха му кой от каквото можеше да се лиши. Тук обаче нямаше други, да идат при братята беше равносилно на самоубийство, а с голи ръце не можеха да обработят нито кожа, нито кост.

Ай — на нея поне й бяха останали ръкавиците — безгрижно копаеше чавга и я трупаше на голяма купчина. Шооран седеше и мислеше. Имаха две възможности: или да се върнат към Кръста на Тенгер, или да бързат напред, към страната на изгнаниците. Тя беше по-близо, но за да я стигнат, трябваше да минат през огненото блато, а нямаше да могат да го направят без здрави дрехи и обуща. От друга страна, нямаше да могат да стигнат и до бившата страна на старейшините без дрехи и припаси.

После си помисли за Йороол-Гуй и това реши нещата — пътят назад беше по откритото крайбрежие, където господарят на далайна можеше да се появи всеки миг, но едва ли щеше да се навре в тесния залив край страната на изгнаниците.

И Шооран викна Ай и й посочи на север.

На света бяха останали само две огнени блата — ограждаха страната на изгнаниците от север и от юг. Някога безбрежният далайн сега не стигаше до Стената на Тенгер, а само до граничните оройхони. Блатата бяха дълги по три оройхона, но ако се минеше по мокрото, пътят ставаше по-къс — само един оройхон. Шооран обаче знаеше, че точно там са разставени постовете, и затова пое през пушещия влажен ад. Ай безропотно го последва — само от време на време кашляше и държеше ръка пред устата си.

Този път пътят през кипящия нойт беше по-труден от всякога: горещата земя пареше краката му през тънкото парче кожа, която всеки момент можеше да се разпадне. И когато видя барикадите, зад които стояха стражите, Шооран тръгна право към тях, за да се махне час по-скоро от нажежения ад.

— Назад! — викнаха отсреща. — Нямате работа тук! Не ви искаме!

— Аз съм Шооран, разказвачът — викна и Шооран. — Обиколих целия свят и сега се връщам вкъщи!

Над барикадата от кости се показа церег. В свободната страна на изгнаниците не обичаха думата „церег“, но човекът, който се изправи срещу тях, беше именно церег. Добре въоръжен и излъчващ заплаха. Церегът смъкна маската, скриваща лицето му, свали и гъбата, през която дишаше, и Шооран видя, че е Жужигчин.