Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Когато наближи палатката на Тамгай, чу още отдалече стоновете на Ай — тя стенеше така, когато й мажеше обгорените крака с парещата настойка от смола на туйван. Шооран забърза и влезе. Ай лежеше по корем, а Тамгай мажеше дългите червени резки на гърба й с навлажнена гъба.

— Какво е станало? — попита Шооран.

— Биха я — отговори Тамгай, без да го поглежда. — Хванаха я да се връща с чавга, а днес е денят на илбеча, никой не може да излиза на мокрото.

— Нова заповед ли?

— Да. Вече не се появяват нови оройхони и Суварг каза, че било защото хората излизали по крайбрежието когато си щели и пречели на илбеча. Та след тази заповед всички, заловени там в непозволени дни, се наказват с бой.

— Глупости! — викна Шооран. — Ами ако хванат самия илбеч, и него ли ще го бият?

— Казаха, че той щял да предпочете да го набият, отколкото да умре — отговори Тамгай.

— Какво знаят те за илбеча! — избухна Шооран, но бързо се насили да смири тона си. — За него изобщо не се знае нищо, освен че ходи сам. Цял живот почти съм изкарал на мокрото и илбечът може би дори е седял сред слушателите ми, но нито го знам кой е, нито мога да кажа какво ще направи, ако го хванат. А тия вмирисани жирхове… — Шооран клекна до Ай и почна да я гали по косата.

На другия ден взе принадлежностите на Койцог, взе и торбата с харвах и отиде при аварите. Не беше изгубил сръчността си и успя да приготви цели шест ямха от избухливия прашец — а може би му помагаше и съзнанието, че не му е писано да загине от нелепа смърт. И все пак, докато се прибираше, едва се влачеше, а ръцете му висяха като мустаци на преял парх.

Първите три ямха даде на Тамгай — мягмарът наближаваше, а Суварг и Еетгон едва ли щяха да отменят данъка за следващата година; останалите, след като се стъмни, отнесе до палатката в съседната нива и дълго седя, заслушан в дишането на спящите. Накрая пъхна пакета под платнището и си тръгна.

От Тамгай беше научил, че Яавдай продължава да живее сама с детето. Бутай вече беше порасла и си играеше с другите деца до суур-тесега — Шооран я беше видял още първия ден и веднага я беше познал, но не се осмели да отиде да я заговори; всъщност какво ли можеше да й каже?

През целия следващ ден си почива, а накрая започна да се приготвя за път и каза на Ай:

— Заминавам. Ще дойда да те взема след две седмици. — Ай се надигна от постелята — личицето й се сгърчи от болка — и изстена:

— И аз ид… вам…

— Не, не бива. Първо трябва да оздравееш. Като се върна, пак ще тръгнем заедно.

— Искам с тебе…

— Наистина ще се върна…

Шооран се зачуди как да я уговори да остане. Накрая извади майчината си огърлица и я надяна на врата й.

— Сега вярваш ли ми?

Ай попипа скъпоценното украшение, затвори покорно очи и изхлипа:

— Са… само не се бави…

Шооран прекара две седмици на носа, като го удължаваше в далайна. Йороол-Гуй излизаше всеки ден да му пречи, но дори когато успяваше да разруши недостроеното, Шооран просто минаваше от другата страна на носа и правеше оройхон там. Болката от ударите на Многоръкия вече не го измъчваше толкова силно, дори от време на време му се струваше, че натискът на бога е станал по-слаб — но може би просто вече беше свикнал с ежедневната болка.

Всеки ден успяваше да създаде парче нова земя, а някои дни дори и по две, така че в края на втората седмица можа да нанесе на картата дузина и три оройхона, два от които сухи. Отляво и отдясно на полуострова можеше да види съответно брега на Земята на Добрите братя и този на земите на вана, но Шооран отдавна не се интересуваше какво може да се види от новопостроените земи и не излизаше чак до далайна, а гледаше да е по-близо до синора.

Върна се в деня, в който ходенето по мокрото беше разрешено за всички. Никой не носеше кой знае каква плячка, той също. Покрай другото обаче носеше голямо кълбо жив косъм и една извита кост за нов суваг.

Ай вече се беше оправила, но не тръгнаха веднага — Шооран я помоли да го изчака още един ден, отиде в най-южната част на страната и унищожи последната граница и последния във вселената участък огнени блата. Нищо вече не предпазваше държавата на изгнаниците от съседите й, границата не можеше да се брани и всяка армия можеше да проникне съвсем свободно на територията й. Шооран впрочем вече беше разбрал, че храбрите цереги не горят от желание да атакуват воини, снаряжени също толкова добре, колкото и самите те. Така че едва ли щеше да има голяма война — най-много малки сблъсъци тук-там. Освен това той не виждаше причина да се грижи за безопасността и опазването на властта на Суварг или Жужигчин, та дори и на Еетгон.