Защо обаче Турчин беше поискал да чуе точно приказката за преялия с чавга? Навремето Шооран му беше разправял за срещите си с Чаарлах и беше споменавал и за така и неразказаната приказка. И Турчин явно беше запомнил това и сега държеше да я чуе — но дали просто от любопитство, или за да го изслуша и да го разобличи като отдавнашен престъпник, Шооран не знаеше. Така че само въздъхна уморено и започна:
— Имало едно време един богаташ, казвал се Хапхуун. Имал цели три ниви с хлебна трева, цели три туйвана, чиито клони били натежали от плодове, цели три потока с бовери и освен това пещера с наъс. Но си нямал чавга. Ядял, колкото му се ядяло, даже се тъпчел насила, та да яде повече, но виж, чавга не бил опитвал никога. Не смеел да иде да си изкопае, не искал и да си купи, понеже бил голям скъперник. И все си мислел колко ли вкусна ще да е тази чавга, дето я ядат всички…
След минута Турчин се превиваше от смях, а когато Шооран свърши, викна:
— Ей, наистина си добър разказвач! Да знаеш, ако те обиди някой, ще дойдеш да ми се оплачеш — ще ги науча аз тях. Турчин се казвам, всички ме познават.
Шооран се поклони бавно и с достойнство, както навремето се кланяше Чаарлах, след това се обърна към церега, който му беше взел бича, и каза:
— Върни ми го.
— Какво!? — възкликна боецът. — Ти да се благодариш, че те пускаме жив!
— Върни му го — каза Турчин. — Той е от нашите земи. Дори май си го спомням. Върни му бича — нали трябва да се брани от другите скитници…
Войникът му подаде бича, макар и неохотно, и Шооран се поклони още веднъж и си тръгна, като дори не се мъчеше да се прегърбва много — нали Турчин беше приел, че е разказвач, а нямаше друг, който да може да го познае.
И все пак, за да не поема излишни рискове, Шооран още същия ден събра багажа си и заедно с почти оправилата се Ай тръгна към страната на Добрите братя. Не че очакваше там нещо по-добро, но този път според него беше най-безопасен.
Мокрите земи в Земята на Добрите братя бяха изненадващо пусти — мяркаха се само събирачи на харвах, а и те също бяха на групи, за да се наблюдават взаимно. Ловът и събирането на кост бяха разрешени само по мягмар, през останалото време крайбрежните оройхони пустееха. Затова пък бяха пълни с чавга и на Ай й изглеждаха като райски кът.
Шооран я водеше направо през средата на мокрите острови, защото там нямаше хора. Вярно, ако се появеше Йороол-Гуй, нямаше да могат да избягат, но това вече не го интересуваше — отдавна беше свикнал с тази опасност. Вечер все пак стануваха възможно по-близо до синора и тогава, както и рано сутрин, Шооран можеше да огледа по-добре страната на равенството и братството.
През изтеклите години тя беше западнала съвсем. Все още годните за нещо жители бяха избягали при изгнаниците или бяха постъпили в отрядите на церегите. Останалите пък изобщо не ги беше грижа за реколтата, още повече че след завземането на земите на старейшините данъците бяха намалени. Шооран оглеждаше изпотъпканите ниви и си представяше какво ще стане след месец-два, когато старшите братя най-сетне разберат, че складовете са празни. Засега обаче нелепата държава продължаваше да изживява последните си седмици и бодро да дояжда остатъците от последните си запаси.
За три дни двамата с Ай прекосиха почти половината страна и приближиха западната граница. Отначало Шооран се страхуваше да строи, но после реши да почне — така и така крайбрежието беше пусто.
На четвъртия ден остави Ай да си копае до синора, като й заръча да се скрие, ако се появят хора, и се върна два оройхона назад, там, където се виждаше носът, издаден от страната на вана. Преди два месеца срещата с крадлата му беше попречила да стесни пролива до един оройхон. Сега обаче наоколо нямаше никого и Шооран издигна два острова и си тръгна, без да го е страх нито от хора, нито от богове. Ай го чакаше с цял куп вече измита чавга и докато той ядеше, го държеше за ръкава на жанча и гукаше като доволно бебе.
Така измина цяла седмица — обикаляха крайбрежието, доволни и от живота, и от това, че са заедно. Ай нямаше проблеми да го изхрани при наличието на толкова много чавга, а пък Шооран постепенно превръщаше правия доскоро бряг в назъбена ивица от носове и тесни заливи. Накрая вече дори спря да се крие, а само казваше на Ай да не се приближава до далайна — знаеше, че тя ще остане да си копае чавгата и няма да наруши заповедта му. И наистина, дори когато един ден далайнът глухо избумтя и недостроеният оройхон избухна като фонтан, Ай изобщо не побягна, а остана до багажа им, готова да го брани от всичко и всекиго.
Читать дальше