Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Ей сега ще мине, ей сегичка… Сега ще те измия с чиста вода и ще мине…

Ай се притискаше към него и все така хлипаше и стенеше. Зад тях церегите натикваха в шавара избитите хора. За Шооран труповете им бяха все едно изхвърлени от далайна мърши и не предизвикваха у него нищо освен досада.

Ай боледува почти месец. Обгорените й крака се лющеха, тя не можеше да ходи и ако не беше Шооран, сигурно щеше да умре. Шооран вдигна палатката им на сухото, досами алдан-шавара, където по закон не можеше да живеят служители, но стопанинът не посмя да ги прогони, защото знаеше, че разказвачът се ползва с благоволението на войската. Шооран пък се възползваше от това и държеше да му дават сладка каша и месо.

Ай оздравяваше бавно. Шооран седеше до нея по цял ден и мислеше. За най-различни неща. Но нито веднъж не се запита защо всъщност беше спасил мъничката си уродлива спътничка. Ай му пречеше да работи, спъваше го като пранги каторжник, но той вече не си представяше живота без нея. Вярно, тя не му беше нужна, но той беше нужен на нея, а това беше много по-важно. На Ай й трябваше не съпруг, не разказвач и не илбеч — на Ай й трябваше човекът Шооран. Ай не искаше нищо от него, искаше само той просто от време на време, не винаги, но понякога, да е някъде наблизо — и това да е заради нея. Което не беше чак толкова тежко, дори беше лесно, стига Шооран да забравеше за дълга си на илбеч.

От известно време му се струваше, че всички хора би трябвало да са като Ай: мънички, свити и уродливи, и че онези другите — едрите и красивите, които си живеят благополучно на сухото или безпомощно се влачат по мокрото — изобщо не са хора, а някакви особени същества, като тварите от шавара, само че по-хитри и по-опасни. Шооран разбираше, че е илбеч, но месецът до постелята на по чудо оцелялата му уродлива спътница го беше променил из основи — той вече строеше не за хората, а срещу далайна. Хората се бяха превърнали в тълпа, която трябваше да излъже. Тази промяна беше назрявала у него отдавна и всъщност беше закономерна — нали Йороол-Гуй го преследваше от години и той трябваше да живее със съзнанието, че заради неговата работа умират хора. Много по-просто обаче беше да си върши работата, ако хората не бяха хора. По-удобно. Само че когато такъв не-човек те гледаше в очите и на лицето му бе изписана мъка… Шооран забиваше поглед в земята. И освен това престана да измисля и да разказва нови приказки. Но никой не забелязваше това.

За един месец Шооран отиде четири пъти до южния бряг и издигна нови оройхони. Строеше ги както му падне, като първата му задача беше да оцелее, а не да направи нови сухи земи. Йороол-Гуй пък доста беше намалил броя на скитниците, така че на Шооран му се наложи да вади бича и да се отбранява от тях чак на петия път. Нямаше никакъв проблем всъщност — ловците и оцелелите воини отдавна бяха минали на служба в опълчението, създадено от Моертал, а бившите служители не разбираха нищо от бой, само размахваха юмруци и щом чуха свистенето на бича в ръцете му, побягнаха. Точно в този момент обаче, като напук, иззад тесегите излезе патрул.

— Стой! — ревна дузинникът им: явно беше назначен съвсем наскоро и гореше от желание за служба.

Шооран отпусна бича и се изгърби, за да се слее с тълпата изгнаници. Към него, навел копието си, се приближаваше Турчин. На доспехите му блестеше новата значка на дузинник.

— Аз съм разказвач — с нарочно променен глас каза Шооран. — Тук съм с войските на пресветлия ван. Тези скитници ме нападнаха.

— Разказвач значи? — Турчин го изгледа с подозрение. — Разгонете останалите!

Заповедта му всъщност беше излишна, тъй като изгнаниците вече се бяха разбягали.

— Наричат ме „новия Чаарлах“ — каза Шооран с надеждата, че Турчин няма да го познае: нали беше мръсен и окъсан.

— Разказвач значи — изсумтя Турчин и посочи бича му с брадичка. — А това ти е езикът, така ли? Не е ли малко длъжък?

— Нали сме във война — каза Шооран. — Човек трябва да има оръжие.

— Е, щом си разказвач — каза Турчин, все едно не го беше чул — я да ни разкажеш за оня, дето преял с чавга.

Шооран кимна и тръгна към близкия синор. Церегите го последваха — всъщност го бяха обградили от всички страни. Той седна, понечи да прибере бича, но един от тях му го взе. Шооран не възрази. Тревожеше го нещо много по-важно — дали Турчин го е познал и ако го е познал, какво ще направи. Макар че много добре знаеше какво ще направи бившият му приятел — Турчин не знаеше що е това благодарност и нищо нямаше да го накара да пусне един заловен дезертьор. Оставаше му само да се надява, че дрипите и брадата са достатъчна маскировка.