Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Познах те! — викна Жужигчин. — Срещнахме се най-после, а? Да не си мислиш, че съм забравил колко са остри иглите в обущата ти!? — Жужигчин като че ли понечи да скочи от барикадата, но като видя, че Шооран бърка в пазвата си за бича, реши да остане горе. — Махай се! — викна злобно той. — Не ни трябваш тука!

— Хайде — каза Шооран на Ай и като внимаваше къде стъпва, я поведе назад.

Успяха да минат втори път през тлеещия ад, и то пак така, че стражите на Добрите братя да не ги видят. Шооран едва издържаше болката — нойтът се просмукваше през парчетата кожа, с които беше увил краката си.

Вечерта стигнаха сухата ивица и пренощуваха в развалините на стария каторжнически лагер. На следващия ден пак се криха там. Шооран доразкъса жанча си и омота краката си с парчетата — знаеше, че не могат да издържат дълго, но той и не мислеше да върви дълго. Искаше да се върне в страната си напук на всички като Жужигчин, които не искаха да го пуснат в нея.

През нощта минаха по самия ръб на мокрите оройхони. Този участък беше изсушен още преди две години, но все още имаше големи купчини боклуци и все така се издигаше изоставената, килната на една страна топачка. Шооран не се учуди. В една нормална страна всичко това щеше да е прибрано и тук щеше да расте хлебна трева и да живеят хора, но това не беше нормална страна — в тази страна всичко беше на всички и значи нямаше кой да работи.

Ай отиде до мокрото и донесе чавга. Скриха се в боклуците и изчакаха да мръкне, а после беше ред на Шооран да излезе на брега. Земята пареше краката му, но той все пак издържа и стигна до далайна. Първият оройхон, който построи, унищожи огнените блата в околността, вторият изсуши цели три оройхона и отвори към страната на изгнаниците широк път.

На заставите от двете страни на границата ревяха раковини и пламтяха факли — двете армии се готвеха да отразят нападението на противника. Шооран обаче беше съвсем спокоен и се върна при Ай. Тя спеше, свита на кълбо под напуканата рибешка кожа, с която я беше завил. Той я вдигна на ръце и тя, без да се буди, го прегърна през врата. Шооран я понесе напред. Парцалите се смъкнаха от краката му и той вече газеше до глезените в бликналата от земята вода — и притискаше до гърдите си мъничкото безполово същество, което беше станало за него и жена, и дъщеря, а може би и цялото човечество.

Да се влезе в страната на изгнаниците наистина не беше лесно, но влезеш ли, нямаше кой знае какви проблеми, стига да си вървиш по синора и да не поглеждаш към чуждите имоти. Сухата ивица пък беше свободна за всички. Шооран и Ай бързо стигнаха до своя оройхон — до бившия си оройхон, където навремето беше нивата на Шооран и където би трябвало да живеят старите им приятели.

На малката нива на Топения обаче работеха някакви непознати. Шооран не ги заговори, а тръгна към палатката на Койцог. Спря пред нея, почука по колчето на вратата и отвътре излезе Тамгай. Погледна го, отначало не го позна, после ахна: „Ти ли си? Върна се значи!“ — и се разплака.

— Върнах се — каза Шооран. — Койцог къде е?

Тамгай обърса сълзите си, посочи към далайна и каза: — Няма го.

— Как така? — възкликна Шооран. — Нали нямаше да бъде повече сушач?

— Нямаше — потвърди Тамгай. — Обаче трябваше. Ти не знаеш, вече беше заминал, обаче издадоха заповед, че… Нямаше харвах за ухерите по границата, никой не искаше да става сушач и съветът определи данък за всяка нива — по три ямха изсушен харвах на година. Не е много, но откъде да го вземеш? И той… той нали можеше да суши харвах, всички го знаеха. И почнаха да идват вкъщи, с деца на ръце, плачеха, вайкаха се, молеха го. А той… той не можеше да гледа децата и да си мисли как ще останат сирачета и се съгласи. Даже на служба при Хооргон не беше работил толкова много. И помагаше на всички, докато можеше, а после…

— Дааа… — въздъхна Шооран. — Ясно. Значи построихме страната на щастието. От земята поне не те гонят, нали?

— Не. Все пак не сме в царството на вана, тук и жените могат да имат земя, освен това за тази година е платено. Поне до края на годината никой няма да ме пипне.

На първо време Шооран и Ай се заселиха при вдовицата. Тамгай му даде дрехи, останали от Койцог, така че Шооран пак беше добре екипиран и след два-три дни, като се пооправи и събра сили, излезе на работа. Преди година, когато беше увеличавал страната на изгнаниците, беше направил дълъг тесен нос, който да пречи на Йороол-Гуй, и предполагаше, че там, на земята, отделена от останалия свят с два реда мокри оройхони, едва ли ще има хора — след като бяха уседнали, изгнаниците бяха изгубили желание да ходят по мокрото. Той предупреди Ай, че ще се върне чак на другия ден, взе най-голямата торба, която можа да намери, и тръгна. До вечерта успя да я напълни с харвах, а вече по тъмно и рано сутринта построи два оройхона, и то така, че да разсече далайна на части и да вгорчи живота на многоръкия си противник.