Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Единственото, към което Куюг се отнасяше отговорно, бяха дежурствата на границата. Той излизаше на самия ръб на огненото блато и се вглеждаше в пушеците, и щом видеше фигури с копия, лицето му засилваше от радост и той развърташе оръжията си — два тежки, истински камъка, вързани на дълги ремъци. Церегите на Добрите братя отстъпваха, без да се осмелят да влязат в битка, но той нямаше право дори да стреля след тях, защото никой в свободната страна не искаше да става сушач и харвахът беше малко. И накрая Добрите братя явно бяха решили, че ухерите изобщо не са заредени и бяха атакували открито. Резултатът беше: трима убити от изстрелите на ухерите и двама от Куюг, който беше изскочил срещу нападателите.

Но човек, дори да има добро оръжие, не може да се сражава сам срещу мнозина.

И другарите на Куюг го бяха изнесли на сухото, а после бяха пратили, един от младите воини да докладва на Суварг за нападението — по-точно за това, че им се е наложило да стрелят. Пратеника пък не го беше домързяло да претича през още два оройхона, за да разкаже всичко и на Топения. Точно по този начин той научи, че от едновремешните чудотворци живи са останали само двама.

Всеки, решил да намери илбеча, трябваше да избира от един от четиримата: Топения, Шооран, Куюг и изчезналия Коайхан. Всеки от тях беше странен човек и спокойно можеше да е илбечът. Шооран и Куюг трябваше да избират от трима — те вярваха, че Коайхан е жив и се крие някъде. На Топения му бяха останали два варианта. И ако утре някъде по крайбрежието се появеше нова земя, двата варианта щяха да се сведат до един — той щеше да знае, а това означаваше смърт за илбеча. От друга страна, ако илбечът беше загинал във вчерашното сражение, какъв беше смисълът да живее?

… възлюблени на благодарните ни сърца…

Топения цял ден наблюдава Шооран. Не му се говореше и мълчеше потиснато, но го наблюдаваше, мислеше и се мъчеше да разбере. Макар че какво толкова имаше за разбиране? Отначало Шооран беше спокоен — явно не знаеше нищо, — а после внезапно реши да бяга. От кого да бяга, от жената с детето ли? Тя с нищо не го застрашаваше — ако беше решил, просто нямаше да я пусне в страната и тя щеше да умре. Ако ли пък жената не беше опасна, тогава защо да бяга?

Гонения въздъхна и разтри слепоочията си. Мислите му бяха тръгнали в погрешна насока. Сега изобщо не биваше да мисли, за да не би случайно да разкрие тайната. Трябваше да действува — веднага, докато тайната все още беше тайна. Трябваше да унищожи човека, който ставаше прекалено опасен за илбеча.

Навремето заради дръзките му грабежи го бяха топили три пъти, при което старшият брат усмихнато му беше обяснил, че не го наказват за кражбите, ами за това, че се е направил на духа на шавара. Тогава той изгуби името си и дори сам започна да се нарича Топения. Втория път го топиха за по-сериозно престъпление — беше си направил складче с малко вещи и храна, което беше определено като уронване на устоите на държавата. Така поне казаха на онези, които бяха дошли да зяпат топенето. Тогава го топнаха шест пъти. От дузината топенета, които му се полагаха като подстрекател на бунт, се беше отървал поради чист късмет. А сега идваше ред на четвъртото престъпление, най-страшното — да знаеш. Още не го беше извършил, но дори само възможността да го извърши заслужаваше възмездие. Илбечът, ако беше жив, разбира се, трябваше да живее спокойно.

Нямаше нужда да бърза, едва ли нещо в далайна щеше да се промени точно днес, но и не биваше да се бави. За какво да се бави — за да излапа още една паница каша ли? Беше свършил всичко, беше завел жената с детето в палатката, беше я представил на съседите, беше й показал нивата, беше я запознал с Ай: уродливата дребосъчка само я беше погледнала изпод вежди и беше побягнала нанякъде — сигурно пак да наруши заповедта да не се излиза на мокрото, та да копае чавга. Сушачката не можеше да си намери място от щастие и само се чудеше как да му благодари. После седна да храни детето. Трудно и беше с една ръка и до края на живота й щеше да й е трудно, но все някак щеше да се оправи. Който има за какво да живее, все се оправя някак.

Топения се прибра вкъщи и започна да се приготвя. Обу се (сега имаше чудесни здрави обуща!), сложи си хитиновата броня и шлема с прозрачното забрало, взе връзка сламени факли, взе два харпуна, взе си и ножа. Не яде: не му се ядеше, пък и защо да яде — за последно ли? Нахлузи и дебелите ръкавици и тръгна. Не бързаше и стигна до шавара чак привечер. Вече се стъмваше. Макар че какво значение имаше това — в шавара бездруго винаги беше тъмно.