Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Две години минаха в мъчителна неопределеност. Тройгал не смееше сам да се обяви за одонт — това му отрязваше всички пътища за отстъпление, защото нямаше да е ясно чий одонт е всъщност. А церегите почнаха да негодуват, започнаха да се обаждат дори и земеделците. Тройгал пък не смееше да се справи с войниците си със сила, защото разбираше, че недоволството им може да прерасне в открит бунт.

Точно така стояха нещата в нощта, когато го събудиха с донесението, че границата е премината. Тройгал дори се учуди — беше сигурен, че ванът няма да предприеме подобно безумство: то нямаше да му донесе нищо освен загуби и излишни грижи. Оказа се обаче, че през границата нахлуват не войските на вана, а изгнаници. Как бяха успели, си знаеха само те и избитите по заставите цереги. Във всеки случай ухерите изобщо не бяха успели да стрелят.

Два дни в мъничката му страна бушуваше война. Церегите много добре разбираха, че с такива врагове не може да се сключи никакво споразумение, и се биеха като бесни, и Тройгал вече си представяше как, след като победи, ще екзекутира противниковите водачи, но внезапно изгнаниците изчезнаха. И чак на следващия ден стана ясно, че са се изтеглили на север, по мъртвата ивица, която, както знаеха всички, свършваше в далайна.

А после се разбра, че след огненото блато има истинска земя, само след три оройхона, и че изгнаниците са отишли на нея. И при това са вдигнали застава и я защитават със завзетите от Тройгал ухери. Мъничкото царство беше приклещено и от двете страни.

Вбесеният Тройгал нареди да му доведат дузинника Цармуг, който преди три години беше ходил на разузнаване на мъртвата ивица, и докато го пребиваше, крещеше:

— Мършоядец с мършоядец! Домързяло те е да минеш по още един оройхон! Нали ми каза, че били два и че след тях нямало нищо! В нойта ще те хвърля!

— Наистина нямаше нищо! — хриптеше Цармуг и пръскаше кървави слюнки. — Само два оройхона бяха!

— Лъжеш! И Тройгал не спираше да го бие, макар да разбираше, че дузинникът е прав. Бяха изпуснали илбеча, а с него — и новите земи.

А най-страшното беше, че вече нямаше с какво да се отбраняват. Четирите последни татаца, които доскоро гордо се кипреха пред входа на алдан-шавара, вече бяха отнесени на границата и той нямаше повече оръдия, нямаше и майстори топачи — каторгата, където се правеха ухерите, беше чак в източните предели на държавата на вана.

И Тройгал пак опита да преговаря, но сега ванът искаше не само дан, но и ежегоден данък, че и заложници. Доброто беше, че ванът все пак му беше отговорил, което означаваше, че тепърва можеше да се пазарят. И Тройгал отговаряше уклончиво, така, че да не се разбере какво е съгласен да даде — синовете си, оръжие или бисер. Ванът искаше и едното, и другото, и третото. Тройгал смирено му отговаряше със списъци, в които беше укрил двама от шестимата си синове и най-ценното от съкровищата си. Ванът му напомни, че не му трябват някакви си парчета кожа, а скъпоценности, и на първо място пропуснатите в списъците доспехи от черен уулгуй и талхът, обшит с дискове от блед уулгуй.

И докато Тройгал се накани да отговори, на изток се издигна нов оройхон и границата изчезна.

И сега, уплашен и разтреперан, той гледаше огромното пространство, което просто нямаше начин да брани. Мунаг може би щеше да успее да удържи позициите, но Мунаг отдавна го нямаше.

— Трябва да бягаме — каза един от дузинниците. — Иначе войските на вана ще ни смажат.

— Чакайте… — изстена Тройгал. — Нали преговарям с вана. Ще му дадем дан: доспехи, скъпи оръжия, царски дрехи — и всички ще си запазите длъжностите. Ванът обеща, че…

— Да слезем долу тогава — каза някой и Тройгал с ужас видя как очите на церегите около него се вледениха.

А после влязоха в покоите му — бившите му покои. Двама дузинници и десетина от недоволните бойци вървяха около него — не толкова като почетна охрана, а сякаш го водеха на смърт. Тройгал отключи сложната ключалка, дръпна тежката врата и заслиза надолу.

Гладката стена беше гола. Беше виждал това в кошмарите си — как влиза в съкровищницата, а тя е празна.

Тройгал пристъпи към стената, опипа я, огледа се и изхленчи:

— Къде са?… Къде са?…

— По-бързо! — викна Цармуг от стълбите. — Стига си се бавил там — долу, гнилоч шаварна!

Тройгал отиде до масата и взе тънкия нефритов нож.

И преди да реши дали да си пробие път с бой, или да се самоубие, копието на Цармуг прониза ръката му, ножът изпадна от нея и церегите се втурнаха по стълбите в съкровищницата.