Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Шооран се промъкна покрай нарочно немарливите цереги, поставени на пост, и построи един оройхон — знак за Моертал, че илбечът се е измъкнал от обкръжението. И на първия суур-тесег на новата земя поби Моерталовото копие, като забучи на острието му една голяма чавга.

Ти ме нагости с туйван — измърмори той, — аз ще ти се отплатя с каквото мога. Ти ме затвори, но аз избягах.

На следващия ден постовите вече ги нямаше, нямаше и хайки — Моертал беше разбрал, че ще е най-добре да остави илбеча на мира.

Като се запаси с чавга и все пак смени раковината за питки, Шооран се върна на носа, откъдето толкова искаше да избяга преди два дни. И първата му работа беше да направи там сух оройхон, отделен от останалата страна с ивица от два мокри. След като цялата тази местност беше опустошена от Йороол-Гуй, а илбечът вече си беше тръгнал, можеше да се надява, че поне три седмици никой няма да го тревожи. И Шооран си направи лагер, и докато го правеше, си говореше сам за какво ли не: за чавга, за тесеги, за Йороол-Гуй — за всичко на света, само не и за Яавдай, за дечица, за щастие и за други несъществени неща.

Същия ден построи още два оройхона, като повтори отдавнашния подвиг на Енжин. Призори нещата започнаха да се повтарят. Шооран направи още един оройхон, после видя Йороол-Гуй, мина от другата страна на носа и направи следващия остров там, като изсуши още един участък, който изобщо не му беше нужен. И чак след това странната му истерия стихна.

Шооран седеше сред потоците сълзи на Бовер, които миеха новия оройхон, и мислеше как да живее оттук нататък. На света бяха останали само двама души, които се бяха отнесли с него като с човек: разказвачът Киирмон и сушачът Койцог. Но Киирмон си живееше охолно и чашата му никога не оставаше празна. Значи оставаше Койцог, стига още да беше жив, разбира се.

И Шооран си събра багажа и без съжаление напусна носа и сухите оройхони, на които съвсем скоро щеше да настане истинско стълпотворение — подялбата на земята и подялбата на властта. Тръгна на запад по ивицата между сухите и мокрите оройхони, по най-опасния път, където обикновено имаше най-много стража. Днес обаче церегите очевидно си почиваха, доволни, че изгнаниците са си отишли, а земеделците пък не закачаха скитниците — нали цялата страна чакаше нови чудеса.

Мина през владенията на Ууртак и през мъничката провинция, където навремето беше властвал Хооргон. Скоро зад гърба му вече беше и Свободният оройхон, където се беше родил и където не беше останало нищо: нито хората от едно време, нито едновремешната свобода. Стигна и острова на изгнаниците — не беше станал по-гостоприемен, откакто безобидната Нарвай го беше изплашила до смърт. Беше същото като преди десет години все така се точеше напред мъртвата ивица, все така се кълбяха пушеците, все така се полюшваше далайнът. Вярно, до огненото блато сега имаше застава, за да пази отсамните земи от онези оттатък, но пък вече никой не чакаше нападение оттам и нямаше никакви проблеми да мине.

Шооран се огледа. Защо всъщност трябваше да се задушава в горещите пушеци? Един оройхон стигаше — и сушата щеше да съедини ъгловите земи със земите на вана. Е, щеше да загине мъничката държавица, родена от тщеславието на Хооргон, но какво чак толкова? Затова пък хората щяха да могат да минават оттук безопасно. Той също — нали нямаше смисъл да се измъчва да катери купчините кости и да гази през нойта. Да, днес това блато щеше да изчезне.

Направи оройхона за половин час и за трети път през живота си стъпи на ъгловите оройхони — първите направени навремето от стария илбеч, останалите — от него самия.

За изтеклите две години оройхоните се бяха променили много. На мокрото нямаше жив човек, сухата ивица също беше пуста. Явно много хора бяха тръгнали с изгнаниците. Шооран все пак тръгна предпазливо и скоро стигна до последния оройхон, оройхона с аварите и сушача. Оройхонът си беше съвсем същият.

И Койцог също беше там. С все същите стари дрехи, само дето на гърдите му висеше амулет с отдавна умрелия и изсъхнал пръст на Йороол-Гуй. Но очите му се бяха променили. Нямаше го вече отчаяния, безразличен към всичко поглед и Шооран си помисли, че е дошъл навреме — защото сушачите с любопитни очи не живееха дълго.

— Не можах да се върна тогава — каза Шооран. — Но затова пък сега съм дошъл да те взема. Знаеш къде. На север, в новите земи.

— Няма да ни пуснат — каза Койцог. — Тройгал е затворил пътя. Прекалено много хора отидоха там и той е затворил границата по-строго, отколкото границата с вана. И жирх не може да мине оттам.