Дейвид Уингроув: Счупеното колело

Лейтенантът отново се извърна към своите монитори и съвестно ги заизучава.

— Съгласен съм. Но къде ще теглят чертата? Как ще могат да различат тези, които действат активно против тях, от онези, които са чисто и просто безпомощни?

Фишер сви рамене.

— Не знам, Волф. Наистина не знам.

Обсъждаха най-новата вълна на конфискации и изселвания — тема, която напоследък не слизаше от устата на хората. През последните осемнайсет месеца повече от 180 000 семейства от Първо ниво бяха „изпратени долу“, а всичкото им имущество — конфискувано от Седмината като наказание за тъй наречената им „подривна дейност“. Други 5 000 семейства просто изчезнаха от лицето на Чун Куо — и то, според изискванията на закона, до трето поколение — заради активно предателство спрямо Седмината. Но сега, когато войната беше в последната си фаза и броят на шумните митинги за мир нарастваше ежедневно, конфискацията стана деликатна тема и основната ябълка на раздора между онези, дето настояваха за възмездие, и другите, които просто искаха да загасят пламъците на омразата и горчивината, които това възмездие би разпалило.

Лейтенантът се извърна и замислено се вгледа в капитана.

— Чух дори да се говори за повторно отваряне на Къщата.

Фишер строго погледна своя младши офицер, гласът му изведнъж стана твърд.

— Най-добре ще направиш, ако забравиш за подобни разговори, лейтенант.

— Слушам, сър — лейтенантът кимна леко, после се обърна към своите монитори.

За момент Фишер се втренчи в гърба на Ран, след това се облегна назад и се прозина. Беше малко след два — часът на Вола. Дворецът беше притихнал, екраните — празни. След един час смяната му щеше да свърши и той можеше да поспи. Усмихна се. Така ще е, ако Лоте го остави да спи.

Почеса се по врата, после отново се облегна напред и се захвана с документацията си. Едва беше започнал, когато вратата от дясната му страна се отвори с трясък. Той моментално скочи с изваден пистолет и се прицели към прага.

— Сун Ли Хуа! Какво става, по дяволите?

Вътрешният шамбелан изглеждаше ужасно. Копринените му дрехи бяха раздрани, косите му — разрошени. Облегна се на рамката на вратата с широко отворени от уплаха очи, с бузи, мокри от сълзи. Протегна силно треперещата си ръка, после поклати глава; устните му се движеха, без да издадат звук. Когато все пак успя да проговори, гласът му беше дрезгав и неестествено висок:

— Тангът…

Фишер бързо погледна към монитора, който показваше спалнята на Ван Хсиен, после — пак към Сун Ли Хуа.

— Какво има, управителю Сун? Какво се е случило?

За момент изглеждаше, че Сун Ли Хуа не е в състояние да говори, след това се свлече на колене. Силно, мъчително ридание разтърси цялото му тяло. После погледна нагоре, очите му бяха диви, обезумели.

— Нашият господар, тангът. Той е… мъртъв.

Фишер го беше разбрал в мига, в който видя Сун Ли Хуа; бе усетил как стомахът му се свива от страх, но не искаше да го узнае — определено не искаше.

— Как? — чу се да казва. После, като разбра какво означава това, погледна към своя лейтенант — да го обезоръжи предварително, да го спре да не включи главната алармена инсталация, която щеше да разбуди целия дворец.

— Не пипай нищо, Волф. Не и докато не ти наредя. Веднага извикай Курт и Алън.

Обърна се към Сун:

— Управителю Сун, кой друг знае? На кого другиго каза?

— На никого — отговори Сун. Гласът му едва се чуваше. — Дойдох направо тук. Не знаех какво да правя. Те го убиха. Убиха го, докато спеше.

— Кой? Кой го уби? Какво имаш предвид?

— Фу и Чай. Сигурен съм, че са били те. Камата на Фу…

Фишер преглътна ужасен.

— Те са го намушкали? Твоите двама помощници са го намушкали?

Той се обърна към лейтенанта:

— Волф, направи две копия от наблюдателната касета. Изпрати едното на маршал Толонен в Бремен, а другото — на генерал Хелм в Рио.

— Слушам, сър!

Фишер бързо премисляше всичко. Никой нищо не знаеше. Все още не. Само той, Волф и Сун Ли Хуа. И убийците, разбира се, но те не биха казали на никого. Отново се обърна към лейтенанта:

— Пази управителя Сун. Когато дойдат Курт и Алън, задръж ги, докато се върна. И, Волф…

— Сър?

— Не казвай никому нищо. Още не. Разбрано?

Ван Хсиен лежеше по гръб, лицето му беше спокойно, сякаш спеше, но вече бледо — почти като на хун мао . Фишер се наведе към него и попипа врата му, търсейки пулс. Нищо. Тялото беше студено. Тангът беше мъртъв поне от час.

Фишер потръпна и отстъпи, докато още веднъж оглеждаше тялото. Копринените чаршафи бяха тъмни, лепкави от кръвта на стареца. Малката кама със сребърна дръжка стърчеше от голата гръд на танга, острието беше забито досами дръжката. Той присви очи в размисъл. Беше необходима сила, за да се постъпи така дори и със спящ човек. И не просто сила. Не беше толкова лесно един човек да убие друг. За тази работа трябваше воля.