Йозеф Томан: След нас и потоп

— Да. Прадядо на баща ми. Човек, сътворен не от плът — от камък.

Аривий си спомни: след битката при Тапсос, където Гай Юлий Цезар разгроми Катон и неговата република, Катон се надяна на меча си, за да умре заедно с републиката, на която се бе посветил всецяло. Аривий се осмели:

— Твоят род, мой Луций, беше гордост за републиката…

О, богове, как блеснаха очите на младия мъж!

— Твоят дядо е видял славата на републиката — твоят баща…

— Говори, говори, драги ми домакине — усмихна се Луций. — Нали сме сами.

„Ах, пипнах ли те — помисли си дуумвирът. — По пътя на баща си вървиш. Макар и воин на императора, по душа си републиканец.“

Луций внимателно наблюдаваше лицето на Аривий. Не, не, това не е наш човек, това е предан императорски слуга.

— И аз, господарю мой, и аз… — шепнеше Аривий — и аз съм привърженик на мисълта…

„Мошеник — помисли си Луций. — Лъжеш! Напълно си ми ясен, но няма да ти се хвана на въдицата.“ В Луций заговори дипломатът:

— Да бъде благословен от боговете нашият император. Тиберий е просветен владетел. Той укрепи империята. Създаде в нея железен порядък. Мирът, въдворен от Август, при Тиберий се затвърди. По-добре да воюваме с мозъците си, отколкото да проливаме кръвта на римските синове.

Аривий се ужаси. Какъв обрат! Извънредно труден за човек, свикнал да мисли с малките мащаби на провинцията. Аривий се подчини. Въздъхна тежко и ще не ще — разкри картите си на противника:

— Наистина, така е, господарю мой. Да благодарим на безсмъртните богове! Всяка промяна би била опасна…

Луций стана. Не желаеше повече да си губи времето с този императорски слуга. Горещи благодарности за угощението, то бе прекрасно, и за още по-прекрасната компания, но е уморен, такъв дълъг път, любезният домакин ще го извини и разбере…

Гласът на Фабий Скавър, който на сиракузкия бряг звучеше меко, сега се стори на Луций рязък, грубоват и зъл. В пурпурна туника, препасан с жълта лента — Фабий така хвалеше актьорите си, че и деветте музи можеха да почервенеят от завист. После той ги представи на публиката, насядала в кръг на палубата:

Публиката силно се разсмя. Шарлатанин, помисли си Луций, наблюдавайки Фабий. А в това време дебелата Волумния, пристегната в жълта туника от бисос 30 30 Бисос (гр.) — фин вълнен плат, докарван в Рим от Египет. , капризно се кланяше на всички страни.

Екнаха аплодисменти. Ръкопляскаха всички, и войниците, и центурионите; дори Симка удряше с лапички по мачтата, само Луций седеше безучастен. Той изпитателно се взираше във Фабий. Жалки куплетчета, компилация, но как ги декламира този комедиант! Сякаш са от Есхил 31 31 Есхил (525–426 г. пр.н.е.) — древногръцки трагически поет, родоначалник на гръцката трагедия. . Ами жестът му! Царски!… Този мъж умее много повече, отколкото личи на пръв поглед…

Представлението започна с акробатика. Фабий ходеше на ръце и се премяташе презглава. Шишкото Лукрин, с пъстра шапчица, напразно се опитваше да му подражава. Моряците и войниците се превиваха от смях, когато той падаше, когато за своето неумение получаваше шамари и ритници по задника от фъфлещия Грав. А той, хилаво старче, целият потънал в широката си тога — следваше да наподобява богат патриций, но изглеждаше толкова окаян и така безпомощно влачеше бялата си тога по палубата, че на човек му ставаше жално за него.