Йозеф Томан: След нас и потоп

Луций плесна ръце и заповяда на роба да го обуе и стегне бронята му.

Чернотата на вълните намаляваше, небето се проясни. Хоризонтът зад корабната кърма ставаше златозарен. Вятърът за малко поутихна, морето стаи дъх. Слънцето изплуваше от вълните и разпръсваше утринна омара.

Капитан Харнакс имаше набито око. Той гледаше на запад. На мачтата над него висеше маймунката Симка и гледаше в същата посока. Животинката има по-остри сетива от човека. Симка стана неспокойна, изкатери се по стожера, ококори ахатовите си очички и така заврещя, че и единственото здраво ухо на капитана заглъхна. Той напрегна зрението си и след миг също видя: облаче бял дим се вие над ковачницата на Хефест 7 7 Ковачницата на Хефест. — Според митологията гръцкият бог на огъня — Хефест, изобразяван като ковач, работел в недрата на вулкана Етна. върху проблясващия планински връх. Етна! Сицилия!

„Евтерпа“ летеше с осемдесетте весла като табун жребци, подушили родния вятър. Вулканът израстваше, ивицата земя се разширяваше на юг, приближаваше се.

Скоро панорамата на Сиракуза се очерта над сушата. В центъра се извисяваше храмът на Атина Палада 8 8 Атина Палада (гр.) — богиня на мъдростта и изкуството; у римляните — Минерва. с ослепителния шпалир от мраморни колони: вляво, при устието на река Анапа, вятърът олюляваше гората; вдясно се белееха скалистите склонове, в които се разбиваха вълните. В далечината на север се издигаше Етна със снежния си връх, а зад града върху планинското плато сияеха всред зеленината на кипарисите и пиниите белите летни дворци и назъбените стъпала на гръцкия театър. Рейдът на сиракузкото пристанище разтваряше обятия за военния кораб. Харнакс заповяда да свият платното. Пронизително екна тръба. Веслата мигновено се вдигнаха високо и „Евтерпа“, забавяйки ход, заплава по зелената шир на залива като морски таралеж. Заскърцаха котвените вериги, зашумя тълпата на брега, белите благороднически тоги 9 9 Тога (лат.) — връхна дреха на римски гражданин; бяла тога, обточена с две пурпурни ленти, била белег на сенаторския сан. се откроиха върху тъмния фон на плебейското облекло. Цяла Сиракуза се беше стекла, тъй като появяването на кораб в началото на януари (морето биваше затворено от октомври до края на февруари), и при това военен кораб — бе събитие. „Евтерпа“ не газеше дълбоко, но въпреки това хвърли котва на около стотина крачки от брега.

Четирима души се провираха през тълпата към края на вълнолома. Блъскаха се, вдигаха врява, жестикулираха. Яркото им облекло ги отличаваше от другите, а също и речта им — гръмогласна, изобилствуваща с шеги и закачки, шумна като всяка реч, която иска да бъде чута и от най-отдалеченото ухо. Шишкото с червено наметало едва пробиваше път и викаше:

— Дайте път на великата Бул Дури Дан — царицата на Ориента, пропадналата — о, богове, какво дрънкам! — падналата небесна звезда и красавица на красавиците!

Падналата звезда ситнеше с дебелите си крака подир него, стегната в бял хитон 10 10 Хитон (гр.) — долна дреха, риза. и синьо наметало, обсипано със сребърни пайети. Ружът на лицето й аленееше, чернилото от клепачите се стичаше около очите. Народът със смях им сторваше път. Някой извика:

— Път за корема на чревоугодника Лукрин и неговата компания!

— О, мили мои, вие познавате своите приятели! — отговори Шишкото. — Слава на вас!

Подир жената се блъскаше хилав, кривозъб старик и влачеше наметалото си по земята. Последен вървеше снажен висок мъж в сива туника 11 11 Туника (лат.) — долна дреха, стигаща до коленете. и жълто наметало, закопчано на рамото с лъскава фибула 12 12 Фибула (лат.) — игла за закопчаване. . Сиракузките благородници се отдръпваха гнусливо, тъй като четиримата, макар и всеобщи любимци, стояха на последното обществено стъпало наред с крадците и проститутките. Те бяха артисти. Тълпата със смях направи път на тази весела група, за да стигне до края на вълнолома, и слушаше с любопитство нейната препирня:

— Ще ни вземе…

— Няма да ни вземе…

— Ще ни плюе на фасона…

— Стига си грачил, бостанско чучело! Ще ни вземе — бас държа!

— Млъкни и гледай натам! Това е той!…

Тълпата се взря и видя: на носа на кораба, обграден от свитата си, стои строен млад мъж, среден на ръст, със светлоруси коси, подстригани късо, по военному. На гърдите му блести сребърна броня с изковани върху нея слънце и лъчи. Вятърът развява сапфиреносиньото му наметало. Стои в позата на главнокомандуващ. Сивите му, раздалечени очи гледат като на покорител. От пристанищната команда вече бе станало ясно кой е този мъж. Тълпата се взираше в кораба, в множеството на палубата, но виждаше само младия мъж. Знатен господин. Могъщ. Богат. О, Херкулес, само бронята му струва пет години един плебейски живот!