Йозеф Томан: След нас и потоп

Луций повиши глас:

— Нямаш ли жена? Или баща?

Да. Има в Рим семейство. Гласът на Тит е спокоен, невъзмутим.

— Ти си истински герой — казва иронично Луций и има чувството, че му се повдига от тези думи.

Една вълна подметна и завъртя кораба като перце. Кормчията го уравновеси, но водата заля палубата.

— Хей ти, многоуважаеми! — закрещя капитанът и хълцането накъсваше думите му. — Изчезвай в-веднага с приятелчето си в трюма! Въ-вълната ще ви грабне, а мен после ще ме об-бесят! Бегом долу!

Луций не се помръдна. Извади от гънките на наметалото си позлатена дървена статуйка на финикийската богиня Астарта 38 38 Астарта — финикийска богиня на любовта, плодовитостта, войната и смъртта. . Ще я хвърли в стихията на водовъртежа, когато съвсем го доближат. Как ще приеме Нептун жертвата му? Какво знамение ще му даде?

Ревът на морето е оглушителен, ужасяващ. С гръмотевичен тътнеж под тях се разтваря адът. Митичната Сцила, чудовището с шест глави и три реда зъби, привлича триремата като магнит.

Едно след друго веслата се чупят, вълните носят кораба без посока, кормчията вече не го владее. Но тук е Харнакс, той увисва мигновено с група моряци върху лоста на кормилото и крещи, за да надвие морския рев:

— Наляво, наляво, момчета! Корабът се пука, още наляво! Гръм да ви удари, некадърници! Наближаваме водовъртежа! Още наляво, дяволи проклети, още кучи синове! Още, още!

В този миг Луций хвърля статуйката на богинята във водовъртежа, край който „Евтерпа“ минава само на стотина крачки. Позлатената статуйка блясва като искра и потъва в кипящите вълни. Неведома сила я изхвърля нагоре и едва след това бучащият водовъртеж я поглъща. „Прекрасно знамение — помисли си Луций. — Голямо щастие ме чака, преди да стигна до ада. Благодаря ви, богове!“ Бученето изведнъж стихна, всичко бе траяло едва десет секунди, водовъртежът вече кипи зад тях, отдалечава се, съвсем се отдалечи, вълните спаднаха, веслата отново загребаха.

— Живи сме! — Радостен рев разтърси кораба. — Живи сме!

Харнакс допи на един дъх бутилката и надавайки победоносен вик, се заклатушка към Луций, като удряше с юмрук изпотените си гърди:

— Какво ще кажеш, мой най-благородни? Тук и през лятото едва може да се мине, а сега, през януари, е жива смърт, златни господарю! Но Харнакс, дори и пиян, е моряк на място!

— Благодарим ти, капитане — каза спокойно Тит.

— Много му е дотрябвала твоята благодарност — усмихна се иронично Луций и хвърли на Харнакс три ауреи 39 39 Аурей (лат.) — златна монета; жълтица. . Капитанът Хвана монетите във въздуха, целуна с мръсната си уста три пъти, както се полагаше, златното изображение на божествения Август и радостно изхриптя:

— Благодаря ти, мой господарю! Златото е сокът на живота.

И запя с пресипнал бас:

Луций се отвърна. По негово нареждане робите изнасяха от кухнята хляб, треска и разредено вино. Получиха всички, получиха и робите-гребци. Виното върви чудесно с пушената треска! Наливайте, наливайте, момчета! Да направим възлияние за благодарност на Нептун, за радостта, за живота, изтръгнат от ръцете на смъртта, за тази вечер, която можеше вече да не видим!

Луций седеше под мачтата върху навитите корабни въжета както преди малко, по време на представлението, и също пиеше. Какво удоволствие е да усещаш виното на езика си, да чувствуваш как се стича в гърлото ти. И това удоволствие ще се увеличи многократно със сластните устни на Торквата, със златния венец на сената, а може би и с осъществяването на старата бащина и моя мечта републиката…

Соленият мирис на морето, свеж като аромата на моминска кожа, гъделичкаше ноздрите. На запад слънцето потъваше в морето. Потъвай, потъвай, наше златно светило, утре заран ти пак ще засияеш; ние, ако не бяха добрите богове, можехме вече да не те видим! Слънцето потъваше с всяка вълна все по-дълбоко и по-дълбоко, докато изведнъж изчезна. Подир него на хоризонта се разля сребристосива светлина, сякаш над морето се разтвори великанска мида.

Те пиеха под свода на тази мида, предугаждайки наближаването на калабрийския бряг. Виното разбушува кръвта, от всички кътища на кораба ечаха викове, песни и неудържим, безумен смях. Върху мачтата, точно над Луций, един моряк запали фенер, чието пламъче ставаше все по-ярко с падането на нощта. Леко пийналите артисти разиграваха весели сценки. Фабий имитираше гласовете на хората, на готвача, на кормчията, на Харнакс. Всички се смееха през сълзи: умее ги тези неща, безделникът, умее! Браво! Луций се усмихваше. Харнакс, полегнал лениво зад него, впиваше очи във Волумния, която танцуваше под звуците на китара. Близостта на жена, при това дебеличка, която според ориенталския и неговия вкус означаваше върха на красотата — го възбуждаше. Той се наведе към Луций: