Доуди Смит - 101 далматинци

— Очакванията ми бяха надминати — продължи бялата котка. — Оказа се, че повечето кожи не са били изплатени, така че мистър Де Мон е разорен.

— Горкичкият! — рече Мисис. — Много ми е жал за него.

— Напразно — каза котката. — Той с нищо не е по-добър от Злобара. Единствената разлика е, че тя е със силна воля и е лоша, а той е безхарактерен и лош. Тъй или иначе, утре напускат Англия, за да избягат от дълговете си.

— Злобара има скъпоценности — каза Мисис със съжаление.

— Повечето бижута са изкуствени — успокои я котката. — А истинските ще потрябват на мистър Де Мон, за да започне някаква търговия в чужбина. Спомена, че ще си опита късмета с мушамени дъждобрани.

— Злобара няма да изглежда много добре в мушама — изсмя се Мисис.

— В нищо няма да изглежда добре — додаде котката. — Нали сте чували, че на хората понякога от силно притеснение за една нощ им побелява косата? Е, това се случи с черната половина от косата й. А пък бялата позеленя — отвратителен оттенък на зеленото. Хората ще си мислят, че е боядисана. Е, доволна съм, че вече няма да имам вземане-даване с Де Монови.

— Но къде ще отидеш? — попита Понго.

Бялата котка се изненада.

— Да отида ли? Никъде няма да ходя. Нали току-що дойдох — тук. Отдавна да съм дошла, ако вие, кучетата, не се бяхте разлаяли онази нощ, когато питомците ви ми поднесоха вкусната консервирана риба. Те няма да ме изгонят. Още сега ще отида да ги навестя.

Веднага след това Понго и Мисис се отпуснаха в блажен сън, без някаква грижа на сърцето — освен дето им беше интересно какво ще правят Душкингови с толкова много кученца…

Същия въпрос си задаваха и Душкингови.

А онези читатели, които искат да научат отговора, трябва да четат по-нататък. Пък трябва да се изясни и една тайна. Онези, които ги бива да смятат, може би са си помислили, че в книгата има грешка. Тя се казва „Сто и един далматинци“. Та значи Понго, Мисис и Пердита правят три. В Пъклен дом имаше деветдесет и седем кутрета, като броим и децата на Мисис, Понго и Пердита. Три и деветдесет и седем прави сто. Къде тогава е сто и първият далматинец?

Той вече беше споменат в книгата, но много от читателите може да са го забравили. На тях ще им го припомним. А онези, които не са го забравили, скоро ще научат повече за него. И така, ако обичате, да пристъпим към последната глава!

Каква чудесна Коледа прекараха обитателите на къщата до парка Риджънтс! Хубавите хотели им изпратиха още пържоли и макар — естествено — подаръците да не стигнаха, кутретата имаха възможност да си играят с много неща из къщата, чието предназначение съвсем не беше за игра (но които сетне бяха използвани само за това). Душкингови изведоха всички кучета в заснежения парк на разходка. Понго, Мисис и Пердита непрекъснато кръжаха около малките, да не би някое да се изгуби. Привечер Понго и Мисис изведоха Душкингови с твърда стъпка към „Примроус Хил“, от чийто връх той излая послания до цялото кучешко царство. Успяха да се свържат дори с галантния Кокер шпаньол, тъй като две кучета от съседното село, което се намираше на седем километра, специално отидоха да му предадат думите на Понго. (Той помоли да му съобщят, че двамата с добрия му стар питомник се чувстват много добре.) Разбира се, всички послания бяха предавани по щафета. Най-отдалеченото куче, с което се свързаха директно, беше генерал Датски дог от Хампстед, който лаеше все така превъзходно.

— Има нещо необяснимо в това вечерно лаене — каза мисис Душкинг. — Нямаш ли чувството, че изпращат послания?

Мистър Душкинг отвърна, че хрумването й звучи твърде мило, само че… Тук той млъкна. Нима имаше нещо, което да не е по силите на кучетата? Като си помислеше само какво бяха направили Понго и Мисис, склонен бе да каже, че няма. Как бяха довели чак от Съфък деветдесет и седем кутрета? Понго и Мисис изгаряха от желание да му разкажат всичко, но така и не можаха.

Веднага след празниците мистър Душкинг реши да действа колкото се може по-бързо, тъй като си даваше сметка, че сто далматинци са твърде много за една къща до парка „Риджънтс“. Бяха много дори за самия парк.

Първо даде обява във вестниците — в случай че законните собственици на кутретата си ги потърсят. Никой обаче не се отзова и причината е следната: Злобара беше купила всичките, с изключение на откраднатите от Душкингови, защото опитното кучекрадство в наши дни е твърде скъпо платен труд. (Тя беше платила повече на кучекрадците, задигнали кутретата на Душкингови, отколкото за всички останали.) А, естествено, че хората, които са продали кутретата си, не мислят за тях като за изгубени и спират да се интересуват. Един-единствен собственик се появи — този на Пердита, но и той с удоволствие я продаде на Душкингови.