Доуди Смит - 101 далматинци

Мистър Душкинг беше поставил каручката на пода в дъното на всекидневната, а лелите слязоха от пианото и отидоха да я разгледат.

— Детска играчка — рече леля Пудинг.

— Отстрани има изписано име и адрес — добави леля Иконом. И тя прочете:

Томи Томпкинс, фермер. Село Димплинг, графство Съфък.

— Димплинг ли? — попита мисис Душкинг. — В това село се намира провинциалната къща на Злобара Де Мон. Тя ни разказа за нея, докато обядвахме заедно, и ни попита дали не искаме да я купим.

И тогава мистър Душкинг разбра всичко . Спомни си как Злобара си мечтаеше за палто от кожи на далматинци, досети се, че е насъбрала всички тези кутрета, за да може мистър Де Мон да нашие много, много палта.

— Трябва да я дадете под съд! — възкликнаха в един глас лелите.

Мистър Душкинг каза, че ще си помисли за това след празниците — сега трябва да изнамери начин да нахрани всички тези кутрета — та нали магазините са затворени! Побърза да се обади по телефона в хотел „Риц“, после в „Савоя“, „Клариджис“ и други изискани хотели и поръча от ресторантите им много пържоли.

Хотелите откликнаха с готовност, щом чуха, че липсващите далматинци са намерени, и обещаха веднага да изпратят прислужници с храната.

— Намериха се, и още поне шестдесет допълнителни, което изобщо не бях очаквал — обясни мистър Душкинг — той не беше имал време да ги преброи.

Леля Иконом заяви категорично:

— Преди да вечерят, трябва да се изкъпят!

— Да се изкъпят? — ахна мисис Душкинг. — Всичките?

— Не може да си легнат целите в сажди — присъедини се непреклонно и леля Пудинг. — Ние с леля Иконом ще започнем работа в нашата баня, а вие двамата — във вашата. Какво ще кажете да поканим Великолепния ветеринарен лекар и жена му да наминат и да се потрудят над част от кутретата в пералнята.

И тъй мистър Душкинг се обади на Великолепния ветеринарен лекар, който изрази радостта си, че го будят и викат, кажи-речи, в полунощ по такъв щастлив повод. Той и жена му пристигнаха само след няколко минути.

Мисис Душкинг извади най-хубавите си тоалетни сапуни и шампоани и прекрасните си шарени хавлиени кърпи, които й бяха подарени за сватбата. Лелите запалиха огън във всички камини. И трите къпещи отбора се заловиха за работа. Скоро къщата се изпълни с пара и с аромата на люляк, рози и жасмин, примесен с прекрасния мирис на мокри кучета. Операцията по изкъпването отне много по-малко време, отколкото бихте очаквали, тъй като пъхаха по пет кутрета наведнъж във всяка вана. След това ги увиваха в розови, сини, жълти и зелени хавлии и ги отнасяха до някоя от камините да съхнат. Мистър Душкинг предвидливо загъна килима във всекидневната, за да не би чистите кутрета пак да се омажат със сажди.

Пържолите започнаха да пристигат точно като привършваха да къпят и последното кутре. Имаше предостатъчно, дори за хората, които бяха изгладнели. (Те обаче си ги изпекоха.)

Най-сетне Великолепният ветеринар и жена му се прибраха у дома и къщата се приготви за сън. Понго и Мисис недвусмислено дадоха да се разбере, че биха искали да спят в собствените си кошове, а децата им да са около тях по килимчето пред огнището и по креслата. Пердита отведе малките си в пералнята и ги настани върху доста запазен пухен сатенен юрган. Останалите кутрета заспаха, където завърнат из къщата — по леглата, канапетата и столовете. Душкингови и лелите успяха да си запазят по едно кресло — доста твърди, както се оказа, но това беше без значение, защото едва ли щяха да спят дълго време. Искаха да бъдат нащрек, в случай че на някое кутре му се прииска нещо през нощта.

Когато всичко в огряната от огъня кухня утихна и петнадесетте кученца заспаха, Понго каза на Мисис:

— Спомняш ли си нощта, когато избягахме — как се огледахме да видим още веднъж тази кухня? Виж сега разкошния си гердан на закачалката, чака те да го нахлузиш утре — и красивото ти синьо палтенце.

— Толкова съм калена сега, че няма да имам нужда от никакво палтенце — отвърна Мисис. — Но ще го нося от суета.

В този миг откъм прозореца се дочу някакъв шум — нещо дращеше. Отвън, в снежната вихрушка, към тях гледаха две зелени очи. Беше бялата котка на Злобара.

Понго веднага я пусна вътре.

— Ако знаете какво става у Де Монови! — рече тя.

Понго бързо се обърна към жена си.

— Още не съм ти разказал, Мисис. Нашата приятелка ми обясни, че ако успеем да се вмъкнем в залостената стая, ще унищожим всичката стока на мистър Де Мон. Злобара го карала да държи всичко там, за да носи каквото й се прииска. Надявах се по този начин да сложим край на кожарската му дейност. Затова именно поех риска да влезем в къщата на Де Монови — не за да си отмъстим, а за да бъдат в безопасност отсега нататък всички далматински кучета в Англия.