Доуди Смит - 101 далматинци

Кутретата бяха строени встрани от прозореца така, че да не се виждат, защото Понго имаше чувството, че толкова много кучета наведнъж могат да стреснат всеки човек.

— Не — реши той. — Ще лаем само ние двамата, Мисис. И то един по един. Така те рано или късно ще познаят гласовете ни. Както ние бихме познали техните, в каквито и дрехи да са облечени, както и да са боядисани ръцете и лицата им.

И той пак залая, а след това Мисис. И така се редуваха безспир.

Горе във всекидневната мисис Душкинг рече:

— Просто не мога да повярвам, че това не са Понго и Мисис. И виж Пердита — колко е развълнувана!

— Това е, защото толкова искаме да им чуем гласовете — опита се да намери обяснение мистър Душкинг. — Затова си въобразяваме, че са те. Но на тези черни кучета нещо им става — чуй ги само! Може да са се изгубили.

И той отново отвори прозореца.

Понго и Мисис се разлаяха още по-гръмко и замахаха с опашки.

— Човек ще си помисли, че ни познават — рече мистър Душкинг. — Ще сляза долу да проверя дали имат гердани. Може би ще успея да ги отведа при собствениците им.

Понго чу тези думи и бързо прошепна на Мисис:

— Щом вратата се отвори, бързо се втурваш вътре и повеждаш всички нагоре към всекидневната. Кутрета, вие ще тичате подир Мисис и никой да не изостава! Аз ще бъда последен. И нито секунда маене — да не би мистър Душкинг да затвори вратата. А влезем ли веднъж, ще ги накараме да разберат.

Входната врата се отвори и мистър Душкинг излезе навън. Мисис веднага се стрелна през пролуката, следвана по петите от Изтърсачето, което беше излязло от каручката си, и всичките му братя и сестрички, освен Късметчето, което настоя да остане до Понго и да изчака всички да минат. Тъмнината и гъстият кръжащ сняг попречиха на мистър Душкинг да разбере какво става, докато някакво кутре не се блъсна в краката му (Дунди, разбира се). Чак тогава той сведе очи да види какво го е ударило по крака и видя нескончаем поток от черни кутрета, които струяха през вратата и бялото преддверие и тичаха нагоре по белите стълби.

„Не, аз сънувам“ — рече си той и силно се ощипа. Ала потокът от кутрета не секваше.

Изведнъж се получи засечка. Двете кученца, които предано бяха теглили малката синя каручка на Изтърсачето, сега вече празна, не можеха да изкатерят стълбите. Мистър Душкинг, който не можеше да гледа изпаднало в беда куче, без да му помогне, веднага вдигна каручката. А след като я видя, вече не мислеше, че сънува. „Тези кучета са от някоя циркова група — реши той. — Но защо идват у нас?“

Миг по-късно покрай него се стрелнаха Понго и Късметчето и потокът секна. Мистър Душкинг се провикна в тъмното:

— Има ли още, моля?

За негово голямо облекчение никакво куче не се обади, така че той влезе и затвори вратата след себе си. Намацаните със сажди задни крака на Понго тъкмо завиваха нагоре по стълбите. Мистър Душкинг го последва, като вземаше по четири стъпала наведнъж, все така с каручката в ръце.

Всекидневната представляваше доста объркана картина. Колкото и да беше голяма, стаята не можеше да побере всички кученца и те бяха наскачали върху масите и столовете, че и едно върху друго. Шумът беше оглушителен. Мисис Душкинг се опитваше да се задържи на крака. През живота си не се беше плашила от куче, но този път бе малко стресната . Лелите се бяха спасили върху рояла.

Мистър Душкинг хвърли поглед от прага, втурна се към гостната и разтвори широко двойната врата. Морето от кучета преля натам. Щом на пода се поосвободи малко място, Понго изкомандува:

— Всички кутрета, които могат да намерят място, да започнат да се търкалят! Търкаляй се, Мисис!

И той самият решително взе да се търкаля по пода. Душкингови стояха и се пулеха изумени. Сетне двамата едновременно извикаха:

— Виж!

Белият килим бе започнал да почернява, черните кучета взеха да побеляват…

— Това е Понго! — изкрещя мистър Душкинг.

— Това е Мисис! — изкрещя мисис Душкинг.

— Това са Понго, Мисис и кутретата! — крещяха лелите от капака на рояла.

— Значително повече от всички техни кутрета — забеляза мистър Душкинг точно преди Понго да започне да го прегръща.

Мисис пък прегръщаше мисис Душкинг. В ъгъла на стаята също падаше голямо прегръщане. Пердита направо беше пощуряла от щастие, опитвайки се да прегърне и осемте си кутрета наведнъж. Милите й, отдавна изгубени дечица! На Понго и през ум не беше му минало, че и те може да са сред спасените кученца. Той дори не беше забелязал, че петната им са кафяви, защото до момента, в който се отъркаляха в саждите, почти не беше виждал кутретата на дневна светлина. Оказа се, че именно децата на Пердита са били по мярка за каручката и през цялото време вярно са я теглили.