Доуди Смит - 101 далматинци

Доброто настроение на Мисис внезапно изчезна. Към дома! Но дали ще ги пуснат вътре? Пак я обзе страх.

Отново крачеха по булеварда. Къщата на Душкингови вече се виждаше.

Прозорците на всекидневната светеха.

— Мистър и мисис Душкинг още не са си легнали — каза Понго.

В кухнята също светеше.

— И лелите още не спят — обади се Мисис.

Каза го бодро — никой не се досещаше колко се бои, макар че сърцето й биеше тъй лудешки, че тя се изплаши да не би Понго да го чуе. Защо им е на Душкингови да пуснат в къщата си огромна тълпа непознати черни кучета? А ако не ги пуснат вътре, как ще покажат на Душкингови, че не са непознати черни кучета? Лаенето нямаше да им помогне. Двамата с Понго трябваше да се доближат съвсем плътно до питомците си — достатъчно близо, за да сложат саждивите си глави на коленете им или саждивите си лапи на раменете им.

Ами ако ги прогонят? Какво ще правят деветдесет и девет гладни далматинци, прокудени в нощта?

В този миг отново заваля сняг — много, много силно.

Душкингови, лелите и Пердита прекараха една тъжна вечер. Бяха много мили един към друг. Пердита така хубаво и толкова често ми с език хората, че ръцете им се напукаха и трябваше да използват цели туби с крем за ръце. За щастие вкусът на крема много допадна на Пердита.

Тя не беше получила никакви новини по Вечерния лай — в тази част на парка „Риджънтс“ се приемаше много зле и именно затова Понго бе отишъл да лае и да се ослушва горе на Примроус Хил.

Следобеда лелите украсиха коледната елха. Твърдяха, че го правят заради Пердита, но всъщност много им се искаше да поободрят Душкингови. Душкингови закачиха на дървото подаръците за Пердита, но не им стигна храбростта да окачат и подаръците, които бяха купили за Понго, Мисис и петнадесетте кутрета — просто в случай че се върнат у дома. Мистър Душкинг се беше досетил, че Понго и Мисис са отишли да търсят децата си, но вече се опасяваше, че те са били разпръснати из цяла Англия, и затова най-многото, на което се надяваше, бе поне Понго и Мисис да се върнат.

Когато заваля сняг, всички се разстроиха още повече.

— А Мисис дори не си е взела палтенцето — тъжно рече мисис Душкинг и си представи как Понго и Мисис треперят от студ, изгубени, умиращи от глад. И мистър Душкинг си мислеше същото.

Вечерта Душкингови поканиха лелите горе във всекидневната и четиримата играха на табланет. Преструваха се, че много се забавляват, а това никак не им се удаваше. Най-сетне мистър Душкинг каза, че ще пусне на грамофона няколко плочи с коледни песни.

Коледните песни са винаги много хубави, но ако си тъжен, те правят още по-тъжен. (Има хора, които се натъжават от красивите неща, което е направо тайнствено.) Скоро Душкингови и лелите едва се сдържаха да не ревнат на глас. Щом мистър Душкинг разбра това, той каза:

— Това е последната коледна песен, която ще слушаме тази вечер.

Мисис Душкинг изгаси лампите и дръпна завесите, за да гледат звездите, докато слушат. И видя, че пак е завалял сняг.

Върна се при дивана и погали Пердита, която като никога не миеше никого, а седеше и гледаше падащите снежинки. Песента тихо се лееше.

Изведнъж всички в стаята чуха гръмък лай.

— Това е Понго! — извика мистър Душкинг и се втурна към прозореца.

— Това е Мисис! — извика мисис Душкинг, която чу друг лай и също се втурна към прозореца.

Разтвориха го широко и занадничаха надолу през гъстата снежна пелена. И сърцата им се омръзнаха от разочарование.

Долу имаше две черни кучета.

— Не бива да стоите навън в такава студена нощ — нежно се обърна към тях мистър Душкинг. — Приберете се при собствениците си, милички.

Каза собственици вместо питомци — хората често правят тази грешка.

Кучетата пак се разлаяха, но мистър Душкинг им каза: „Хайде, прибирайте се у дома!“ с глас, който не търпеше противоречие, защото беше убеден, че кучетата не живеят далече и само са ги пуснали да потичат за последен път навън, преди да ги приберат да спят. Той затвори прозореца и рече на жена си:

— Странни кучета. Не мога да разбера каква порода са.

Той не чу отчаяния вой на Мисис. Всичко се бе случило точно така, както си го бе представяла! Бяха ги отхвърлили, бяха оставени на произвола в тъмната студена нощ!

За миг Понго също се паникьоса. И през ум не му беше минало такова нещо. Той обаче бързо се съвзе.

— Трябва пак да лаем — много повече — рече той.

— Какво ще кажеш, ако доведем и децата да полаят?