Доуди Смит - 101 далматинци

— А още не съм сложил капка в устата!

Само след няколко минути излязоха на широкия булевард, който опасваше парка „Риджънтс“. Колко красив изглеждаше паркът, снежнобял под звездното небе!

— Мисис, помниш ли какво ти казах, когато се сбогувахме с парка? — попита Понго.

— Каза ми да си мисля за деня, когато ще се върнем с петнадесет кутрета. А те са деветдесет и седем!

Бяха навлезли в булеварда не от страната, от която напуснаха града, а от противоположната, където се намираше къщата на Злобара. Като я наближиха, Понго видя, че нито един прозорец не свети, затова реши, че няма опасност и може да нареди на кутретата да поспрат за малко.

— Вижте, деца — това е къщата на нашия враг.

— Може ли да дращим по нея и да я хапнем? — попита Късметчето.

— Само ще си нараните ноктите и зъбите — отвърна Понго, без да откъсва поглед от голямата къща.

Мисис надничаше към дворчето на кухнята. Там нещо шаваше — нещо, което беше бяло почти като снега. Беше Персийската котка на Злобара.

Гърбът й бе извит и тя сърдито съскаше.

— Госпожо, нищо няма да ви направим — побърза да я успокои Понго.

— Това са най-учтивите думи, които съм чувала от устата на куче — отвърна котката. — Кои сте вие? Наоколо нямаме черни кучета.

— По природа не сме черни, като изключим петната — рече Понго. — Веднъж дори ви бяхме на гости…

Нямаше нужда да продължава, защото котката се досети за останалото — и нищо чудно, тъй като беше слушала разговорите между мистър и мисис Де Мон.

— Значи сте спасили кученцата от Пъклен дом! Е, браво, браво! Много съм доволна.

Мисис си спомни думите на Злобара, казани през нощта, когато се родиха кутретата, и се обърна към котката с много съчувствие:

— Не се учудвам, че сте на наша страна — чух веднъж, че са ви отнемали котетата след всяко раждане.

— Четиридесет и четири до този момент — уточни котката. — До едно издавени от изчадието, с което живея.

— Защо не я напуснете? — намеси се Понго.

— Чакам подходящ момент. Искам да си отмъстя до насита. Сама не мога да постигна кой знае какво — имам само две лапи. Но затова пък изкарвам ума на прислугата и те напускат — за една котка е много лесно да направи някоя къща да изглежда обитавана от призраци. Освен това оставям мишките да се въдят на воля. А ако знаете как дращя по мебелите! Макар че сърцето ми се къса, като гледам как тя изобщо не забелязва това — направо е ужасна домакиня. Хайде да пуснем кутретата да се поразвилнеят вътре!

— Молим ви, много ви молим да ни пуснете! — в един глас се развикаха малките.

Понго поклати глава.

— Злобара ще се върне всеки миг. Учудвам се дори, че още я няма.

— А, върна се — рече котката. — Обаче излезе на вечеря. Нямаше как — тази сутрин разгоних поредната прислуга. Това ми беше коледният подарък за нея. Хайде, заповядайте!

— Не, Понго, не! — възкликна Мисис. — Сега не е моментът да си отмъщаваме. Трябва да отведем децата у дома. Много са гладни.

Ала кутретата се разшумяха още повече.

— Молим, много молим ! Разрешете ни да повредим къщата й!

Вдигнаха такъв шум, че Мисис не можа да чуе какво каза бялата котка на Понго. Той се обърна, успокои кученцата и рече:

— Мисис, промених решението си — по-добре да приемем предложението на нашата приятелка. Много време ще ми трябва да ти обясня защо, затова би ли ми се доверила?

— Разбира се, Понго — отвърна вярната Мисис. — Щом си сигурен, че трябва да си отмъстим на Злобара, добре, с удоволствие.

— Тогава след мен — поведе ги бялата котка. — Тук отзад има вход.

Късметчето и още две гръмогласни кутрета бяха оставени вън да пазят — мъчно им беше, че ще пропуснат такова удоволствие, но дългът си е дълг.

— Ще излаете три пъти, ако видите раираната кола и чуете клаксона й — предупреди ги Понго и поведе останалите след бялата котка. Оставиха синята каручка в уличката зад къщата — Изтърсачето настоя да влезе и то в къщата и да има дял във всеобщото отмъщение.

Котката ги поведе през мазето с въглищата.

— Тук нищо не си заслужава да рушим — забеляза тя и тръгна нагоре по стълбите.

Преминаха през тъмната къща и спряха пред една врата, залостена с резе.

— Ех, ако можехте да дръпнете резето — рече котката — Божичко, ако знаете колко пъти съм опитвала!

— А, Понго много го бива да дърпа резета — гордо заяви Мисис.

Резето беше хубаво, хромирано, добре смазано. Понго съвсем лесно се справи.

Светлината от уличните лампи им беше достатъчна, за да огледат голямата стая, отрупана със закачалки, на които висяха кожени палта.