Доуди Смит - 101 далматинци

Изтърсачето обаче дори не задряма. Тохедна в каручката си и попита:

— Скоро ли ще има хамбар с добри крави и топло мляко?

— Убедена съм, че скоро ще попаднем на нещо добро — отвърна майка му. — Сгуши се в сеното, миличко. Понго, ослушай се — каква странна тишина.

Откъм селото вече не се дочуваше нищо. Никакъв повей не раздвижваше тревата и клоните на дърветата. Светът сякаш беше замръзнал в сребриста безмълвна неподвижност.

Нещо меко и пухкаво докосна главата на Понго и той се озадачи. Докато се опитваше да разбере какво е, Мисис прошепна:

— Погледни децата!

Мънички бели точки се бяха появили върху покритите със сажди кутрета. Беше завалял сняг.

— Сега вече не са бели с черни петна, а черни с бели — усмихнато каза Мисис. — А скоро ще станат съвсем бели. Колко мек и приятен е снегът!

Понго обаче не се усмихваше.

— Ако продължат да спят, докато ги покрие, изобщо няма да се събудят — ще замръзнат под мекия приятен сняг! — възкликна той. — Събудете се, деца! Събудете се!

Всички, освен Късметчето и Изтърсачето бяха потънали в дълбок изнурен сън. Късметчето помогна на родителите си да ги събудят. Изтърсачето също се присъедини към тях — то се изправи в каручката и пронизително заквича. Горките кутрета молеха да ги оставят да си поспят, а онези, които успяваха да се изправят с мъка на крака, след малко пак се строполяваха.

— Няма да можем да ги накараме да станат — отчая се Понго.

За миг Изтърсачето млъкна и настъпи внезапна тишина. И тогава откъм селото, което бе останало зад гърба им, се разнесе оглушителният рев на най-пронизителния клаксон на Англия.

Кутретата подскочиха и изтощението бе прогонено от ужаса, който ги обзе.

— Към гората! — изкрещя Понго.

Чак сега забеляза, че гората е оградена с мрежа, през която и най-дребното кутре не можеше да се промъкне. А нямаше и канавка, в която да залегнат. Затова пък забеляза, че малко по-надолу гората свършва.

— Напред! — изкомандува той. — Там може да има ниви или канавка!

Клаксонът изрева още няколко пъти. Понго предположи, че пожарната кола се е справила с огъня и сега Злобара разгонва селяните от пътя си. Едва ли беше на повече от два-три километра зад тях, а такава огромна кола можеше да вземе разстоянието за по-малко от две минути. Гората обаче свършваше и зад нея се простираха ниви:

— Към нивите! — викаше Понго. — По-бързо, по-бързо!

Кутретата тичаха с все сили и изведнъж се стъписаха. Макар гората да свършваше, мрежестата ограда продължаваше и от двете им страни. Все така нямаше къде да се дянат от пътя. А клаксонът прозвуча отново — по-силно, по-близко.

— Само някакво чудо може да ни спаси! — рече Понго.

— Тогава да намерим това чудо — твърдо заяви Мисис. — Понго, какво е това чудо?

В този миг през пърхащата снежна пелена зърнаха огромен фургон, спрян до самия път точно пред тях. Отзад беше спусната широка дъска, а вътре светеше лампа. Точно под лампата, върху прострян вестник, седеше Стафърдшърски териер с къса глинена луличка в зъбите. Впрочем тя само приличаше на глинена. Всъщност беше захарна и по едно време бе имала дълъг хубав мундщук. Териерът налапа остатъка от лулата и го сдъвка. Сетне вдигна поглед от вестника — той не само седеше отгоре му, а и го четеше — и се опули учудено при вида на кучешката армия, която тичаше презглава към него.

— Помощ, помощ, помощ! — излая Понго. — Преследват ни! Можем ли веднага да се измъкнем от това шосе?

— Не знам, приятелче — отвърна Териерът. — Най-добре да се скриете във фургона ми.

— Ето го чудото! — ахна Понго към Мисис.

— Бързо, деца! Скачайте вътре в това хубаво чудо! — извика тя, като реши, че чудо и фургон за превозване на мебели са едно и също.

Множеството кутрета хукна нагоре по полегатата дъска. Първа бе каручката на Изтърсачето, теглена отпред и тикана отзад. След нея търчаха, подскачаха и се препъваха кутретата, докато всички до едно се озоваха вътре.

— Божичко, колко сте много! — прошепна изумен Териерът, който се беше залепил изплашено за стената на фургона. — Добре, че беше празен. Да не ви гони дяволът?

— Една негова роднина, ако питаш мен — отвърна Понго. Пронизителният клаксон отново прозвуча и в далечината проблеснаха светлините на фаровете. — Ей в онази кола е.

— Тогава най-добре да изгася лампите — рече новият им приятел и много сръчно изгаси със зъби. — А така!

Сърцето на Понго спря да бие. Изведнъж осъзна, че е извършил фатална грешка, като напъха кутретата в този фургон.