Доуди Смит - 101 далматинци

Тя обаче не сподели страховете си с Понго. Защо да го плаши и него? Колко бързо се движеше чудото! Мислеше си за дългите дни, които им трябваха на двамата с Понго, за да стигнат до Съфък пеш. Имаше чувството, че е напуснала Лондон преди много седмици, а бяха изминали само… колко? Възможно ли е да са само четири дни? Един ден преспаха в конюшнята на хана, втория — при милия Шпаньол, сетне в Щуротията, след бягството от Пъклен дом поспаха малко в хамбара и накрая — в хлебарницата. А толкова неща се случиха за това кратко време! А дали всичко ще е наред, като се върнат у дома? Дали? Дали?

Междувременно Понго също си имаше за какво да се тревожи. Докато разказваше на Териера какво са преживели, той изведнъж си спомни думите на Злобара, казани онази нощ в Пъклен дом — че като позабравят хората за откраднатите кутрета, тя ще открие отново своята ферма за отглеждане на далматинци. Да, те с Мисис ще откарат тези кутрета у дома, в безопасност (на него поне и през ум не му мина, че Душкингови може да не ги познаят), но за в бъдеще? Как да бъде сигурен, че други кутрета няма да свършат по-късно като кожени палта? Той помоли Териера за съвет.

— Защо да не убием Злобара? — предложи Териерът. — Аз ще ти помогна. Ако искаш, още сега да се уговорим кой ден.

Но Понго поклати глава. Беше започнал да вярва, че Злобара не е като останалите хора, а е някакъв зъл демон. А кой може да убие демона? Пък и не искаше децата да имат за баща куче убиец. Би се нахвърлил върху Злобара, ако тя посегне на някое кутре, но не можеше да си представи да я убие хладнокръвно. Каза това на Териера.

— Кръвта ти бързо ще кипне, като се нахвърлиш върху нея — отвърна той. — Ако промениш намерението си, дай ми знак. А сега поспи, приятелю. Все още те чака много работа.

И той като Мисис се питаше дали Душкингови ще познаят тези черни далматинци — и дали дори най-добрите питомци биха приютили толкова много кутрета. Но нищо не каза на Понго за опасенията си.

Мисис, успокоена от полюшкването на фургона, вече спеше. Понго също заспа. Ала сънищата им бяха споходени от различните им страхове.

А поглъщащото километри чудо се носеше напред в нощта.

Териерът ги събуди навреме — кутретата трябваше да са готови да изскочат от фургона веднага, щом бъде спусната дъската.

— Не че милите ми питомци ще ви направят нещо, дори да ви видят — поясни Териерът. — Но една среща с тях може да ви забави. Фургонът ще спре в просторен тъмен гараж. Измъквате се, завивате наляво и ще се озовете на една малка пряка, която почти няма осветление. Оттам — право вкъщи. Още отсега ще си вземем довиждане.

— Да ти се обадим ли по Вечерния лай? — попита Понго.

— Вече почти нямам възможност да го слушам — отвърна добрият Териер. — Но и без това ще имам новини за вас — много обичам вестниците, те прекарват голяма част от времето си по пътищата. Фургонът винаги е пълен с тях — използваме ги при опаковането на мебелите. Ето ни, пристигнахме!

Фургонът спря. Териерът гръмко се разлая.

— Пусни го да излезе, Джим — обади се Бил. — Докато не е разчупил звуковата бариера.

Дъската бе спусната. Териерът изхвърча навън. Този път все пак успя да събори Джим, преди да се нахвърли върху Бил, когото атакува по-ниско.

— Направо ми изкара въздуха — гордо рече Бил. — Брр, летяща чиния такава!

Джим се изправи на крака и също заговори на Териера с любов.

— Ако Англия имаше шестима като теб, нямаше да й трябва армия — каза той. — Ела си вкъщи да вечеряме, заблуден снаряд такъв!

Бил и Джим бяха толкова заети с Териера, че не забелязаха потока от черни кучета, който се изсипа от фургона, премина през тъмния гараж и се заниза по уличката. Вече цели часове бе валял сняг и Лондон беше побелял. Кутретата почти не бяха обърнали внимание на снега, докато тичаха да се спасят от колата на Злобара. Сега го забелязаха и направо се влюбиха в това красиво пухкаво нещо — то така приповдигаше духа им. Бяха си отпочинали и отспали във фургона. Все още изпитваха остър глад, но не му обръщаха внимание, защото предвкусваха чудесна вечеря. Като ги слушаше как си говорят за това, Мисис се притесни още повече.

Бил, Джим и Териерът бяха излезли от гаража през друга врата и Понго позволи на кутретата да си поиграят няколко минути на заснежената уличка. Сетне Мисис убеди Изтърсачето да се качи най-после в каручката си и всички потеглиха. Поради силния снеговалеж по улицата почти нямаше хора, което беше добре дошло, тъй като армията от черни кучета ярко се открояваше върху белите улични платна. Единственият човек, когото срещнаха, беше възрастен джентълмен, който закъсняваше за коледното тържество. Той потърка очи, поклати глава и рече: