Доуди Смит - 101 далматинци

Сънените кутрета скимтяха и трепереха, а Мисис забеляза, че дори и най-едрите и най-силните бяха измръзнали. Затова взе да помага на Понго да ги подкарат по-скоро. Сетне прошепна:

— Ами как ще се предадем, Понго?

— Ще влезем в селото и ще потърсим полицейския участък.

Тя го загледа ужасена.

— Не, Понго, в никой случай! Полицаите ще ни отнемат кутретата!

— Но поне ще ги нахранят, Мисис. А може и да ни оставят заедно, докато известят мистър Душкинг. Не може да не са чели вестниците. Веднага ще се досетят, че сме липсващите далматински догове.

— Но ние вече не сме никакви далматинци — възкликна Мисис. — Ние сме черни! Ще ни вземат за най-обикновени изгубени кучета. Освен това сме нарушили закона — деветдесет и девет кучета без гердани! Ще ни напъхат в затвора!

— Какво говориш, Мисис? — Понго бе потресен. Съвсем беше забравил, че са черни. Ами ако полицаите наистина не ги разпознаят! Ами ако изобщо не известят Душкингови? Какво става с изгубените кучета, които никой не ги познае и не ги поиска?

— Моля те, Понго, умолявам те! — настояваше Мисис. — Нека продължим пътуването! Убедена съм, че всичко ще бъде както трябва!

Вече бяха стигнали шосето и се намираха на самия край на селото. Понго бе принуден да направи съдбовен избор. Все още му се струваше по-разумно да се доверят на полицията, отколкото да поведе гладните изтощени кутрета в лютата зимна нощ.

— Мисис, скъпа, трябва да се предадем в полицията — реши той и се запъти към селото. Горящата хлебарница вече се виждаше и в същия миг огромен огнен език лумна през покрива. Той освети цялата улица, селяните, строили се в редица, за да си подават кофи с вода. Ала Понго видя още нещо — и то го накара да се закове на място и да изкрещи „Стой!“ с пълен глас.

Пред горящата хлебарница беше спряла огромна лимузина на черни и бели ивици. Злобара Де Мон бе застанала на покрива й, за да вижда по-добре пожара. Бялото й лице и крайно семплото бяло бизоново наметало не изглеждаха бели. От главата до петите тя бе окъпана в аленото зарево на огъня. Пламъците се издигаха все по-нагоре, а тя пляскаше с ръце от удоволствие.

Миг след това се чу бесният вой на сирената и пожарната кола най-сетне пристигна. Шумът, пламъците и най-вече видът на Злобара се оказаха твърде много за повечето кутрета. Те се разпищяха от ужас, обърнаха се и хукнаха да бягат, а Понго, Мисис и Късметчето отчаяно се опитваха да ги върнат обратно и да въдворят ред.

За щастие воят на пожарната сирена попречи на хората от селото да чуят лая и скимтенето. Скоро ужасените кученца се подчиниха на заповедите на Понго и престанаха да бягат презглава. Много бяха засрамени, докато той им говореше, че макар много добре да ги разбира, вече никога не бива да се държат по този начин — да се подчиняват на паника, и винаги, винаги — да се подчиняват незабавно на заповедите му. След това похвали двете кутрета, които теглеха каручката на Изтърсачето, похвали и Черноушко, който не бе изоставил сестричката си, измъкна Дунди от канавката, където се беше търкулнал, и внимателно преброи всички кутрета. Извърши всичко това много чевръсто, защото знаеше колко трябва да бързат. Нямаше начин да стигнат полицейския участък, без да минат покрай Злобара Де Мон.

Положението им беше по-лошо от всеки друг път. Заплашваха ги не само глад и студ, но и Злобара. Разбраха по посоката, към която бе обърната колата й, че вече е била в Пъклен дом, знае за бягството им и сега се е насочила обратно към Лондон. Всеки миг можеше да се насити на пожара и да налети на тях.

Ако можеха да напуснат шосето и пак да тръгнат през нивите! Ала и от двете страни на пътя се простираха гори — толкова гъсти, че армията неминуемо щеше да се изпогуби и разпръсне.

— Бихме могли да се скрием там, ако зърнем светлините на фаровете й — каза Понго и обясни на кутретата какво има предвид. И армията отново тръгна на път.

— Поне се постоплиха — рече Мисис. — Пък и забравиха колко са гладни и изморени. Всичко ще се оправи, Понго!

Темпото, с което тръгнаха, никак не беше лошо първите два-три километра, но постепенно все повече се забавяше.

— Трябва да си отпочинат децата — предложи Мисис. — Това място ми се вижда подходящо.

Бяха навлезли в широка тревиста поляна досами пътя. Щом Понго извика „Стоп!“, и кутретата се натъркаляха по замръзналата земя. Много от тях се унесоха в сън.

— Не бива да заспиват — разтревожи се Понго.

— Остави ги, съвсем за малко — настоя Мисис.