Доуди Смит - 101 далматинци

— Изобщо не мога да ги различа едно от друго, като са черни!

Скоро обаче стана ясно, че не е така. Различаваше ги, и то много добре, само че представа си нямаше как го прави.

Организирано беше още едно хранене, но то съвсем не отговаряше на първоначалните намерения — месарят подло бе заключил магазина си.

— Ошушкахме хлебарницата до троха — обяви Коли, като изнасяше и последния самун стар хляб. — Но затова пък ви очаква вкусна вечеря. Пък и пътуването няма да продължи повече от три-четири часа.

И той хукна да провери дали няма някакви новини по Вечерния лай.

Измина около половин час и Понго се разтревожи. Доста се беше стъмнило и трябваше да потеглят. Къде ли се бавеше Коли?

— Слушай! — обади се изведнъж Мисис.

И те чуха — много, много слабо — лая на Коли. Викаше Понго по име — млъкваше за малко и пак започваше.

Понго и Мисис изтичаха от хлебарницата в малкото задно дворче. Сега вече лаят му се дочуваше много по-ясно. Все пак някъде далече, далече. Понго му отговори. Тогава Коли им разказа какво му се бе случило.

Оказа се, че е заключен в някаква къща от другата страна на селския мегдан и нямал никаква надежда да се измъкне оттам. Пощаджийката била обещала да се грижи за него, докато хлебаря го няма. Сега решила, че навън е прекалено студено дори за куче, затворила го в къщата и излязла. Цяла вечер нямало да се прибере. Опитал се да отвори поне една врата или прозорец, но не могъл. Затова не бил в състояние да изпрати далматинците, както обещал.

— Ти обаче лесно ще се оправиш, Понго — лаеше Коли. — Излез в полето през задния двор на хлебарницата и върви все направо около седем километра.

Понго му каза да не се притеснява. Коли обаче беше много нещастен.

— Стоя си тук, заключен на топло до камината, с чудесна вечеря, а нямам никаква възможност да ви помогна.

Понго и Мисис му пожелаха приятна вечеря, да се радва на огъня и му благодариха за всичко.

— А сега да тръгваме — нареди Понго и изведе кутретата от хлебарницата. — И никой да не изостава! Защото какво по-лесно от това, черно куче да се изгуби в тъмна нощ!

Всъщност нощта не беше много тъмна, защото луната вече изгряваше и звездите светеха. И имаше една много голяма и ярка звезда.

— Коли каза все направо, а тази звезда е все направо — рече Понго. — Ще се водим по нея.

Беше доволен, че ще вървят през полето, а не по пътя — защото помнеше думите на Злобара, която каза на братята, че „утре вечер“ ще дойде да преброи труповете. Сега беше „утре вечер“ и огромната, раирана като зебра лимузина сигурно вече бе преполовила пътя между Лондон и Съфък. Колко ужасно би било, ако я срещнеха! Представи си ярката светлина на фаровете и как Злобара се врязва с пълна скорост в армията паникьосани кутрета. Да, на всяка цена ще се държи встрани от шосетата. Дори при мисълта, че Злобара може би е съвсем наблизо, сърцето му се изпълваше с ужас. Опита се да забрави тази мисъл и двамата с Мисис поведоха своите кутрета.

Пътят им минаваше през ливади и каручката на Изтърсачето гладко се търкаляше по тях. При всяка ограда и канавка Понго спираше да преброи кученцата, за да се увери, че никое не е изостанало, а Мисис сменяше онези, които теглеха каручката, и другите, които си почиваха вътре. И най-малките кутрета вече се бяха закалили, а дори и Изтърсачето слезе по едно време от каручката и извървя само цели три ниви!

— Както е тръгнало, скоро ще изминаваме по шестнадесет километра на ден — рече Понго.

След около пет километра се случи първото за нощта нещастие. Нещо внезапно издрънча и Изтърсачето изпищя. Едно от колелата на каручката се беше откачило.

Понго веднага видя, че колелото може да се поправи. Дървеното колче, което придържаше главината на колелото към оста, се беше измъкнало. Но дали щеше да успее да го пъхне обратно на мястото му със зъби? Опита — и не можа.

— Ще се справи ли Изтърсачето без каручката? — прошепна той на Мисис.

Тя поклати глава. Трите ниви бяха предостатъчни за най-малката й дъщеря. А и другите момиченца не можеха да извървят повече от километър и половина, без да си починат.

— Значи няма как — трябва да направя каручката. А ти ще ми помагаш, като крепиш колелото да не мърда.

И те опитваха, опитваха безброй пъти, но все безуспешно. Когато си почиваха за миг, Мисис забеляза, че много от кутретата треперят.

— Да се надбягват, за да се сгреят! — нареди Понго.

— Но това ще ги измори — възпротиви се Мисис. — По-добре да отидат в онзи хамбар.