Доуди Смит - 101 далматинци

Междувременно Понго беше известен, че всичко е уредено за пътуването им посредством Полунощния лай. До съмване трябваше да извървят само осем километра (което нямаше да им отнеме повече от три часа), за да стигнат селото, където един приятел на Полковника живееше в хлебарницата.

— А месарницата е точно до нея — осведоми ги Полковникът. — Щом се смрачи утре, ще извървите още осем километра — но за всичко това ще ви инструктира моят приятел. Надявам се за десет-дванадесет дни да стигнете до Лондон — ще се грижа да бъдете настанени на места, където да сте добре скрити и хранени. Най-трудни ще са последните етапи на пътуването, но по пътя има складове, стига да успеем да се свържем с кучетата, които ги пазят. Близо до Хампстед има един Датски дог, който вече работи върху този проблем. Прекрасен пес. Разбрах, че бил генерал.

Десет дни, че и повече! Сърцето на Мисис примря.

— Понго — сети се тя внезапно. — Кога е Коледа?

— Вдругиден — отвърна Полковникът. — Не, божичко, утре е ! Защото сега сме вече Бъдни вечер, макар още да не се е съмнало. Не се притеснявайте, мисис Понго. Ще имате истинска коледна вечеря.

Ала Мисис не мислеше за храната, а за Душкингови — сами на Коледа. Понякога се сещаше за тях час или два, но не и за по-дълго. Сега си спомни за онази последна вечер, когато облегна глава на коляното на мисис Душкинг, за да я накара да разбере. Сети се и за топлата всекидневна, където сега имаше коледна елха с подаръци за трите кучета и петнадесет кутрета. Мисис беше чула Душкингови да говорят за това.

Понго отгатна мислите на жена си — никак не му беше трудно, тъй като и самият той си мислеше същото.

— Нищо, Мисис — опита се да я утеши той. — Следващата Коледа ще си бъдем у дома.

Кутретата, които трябваше да се редуват в тегленето на каручката, вече бяха добили известен опит и бяха готови да се справят.

— Тогава тръгвайте! — нареди Полковникът. — Но преди това заповядайте — нашите крави ви канят да си пийнете.

И той поведе Понго, Мисис и кученцата към мрачния краварник, където сеното миришеше на лято. Главните крави — Цвета и Детелина — ги чакаха, за да ги приветстват с добре дошли и да ги инструктират как да използват млечния бар. За кутретата това не беше проблем, особено за онези, които още си спомняха как ги хранеха майките им, макар че най-малките трябваше да се изправят на задните си лапички, подкрепяни от по-големите. Обилното и топло мляко им беше чудесна закуска.

Най-сетне, след като благодариха на гостоприемните домакини, настана време да тръгват.

Томи се беше изправил до прозореца си и се взираше в лунната светлина, загледан в парада. Понго и Мисис сбърчиха носове — това бе най-хубавата им усмивка, а всички кутрета обърнаха глави към него, с изключение на Изтърсачето, което легна по гръб върху сеното в количката и му замаха с четирите си крачета.

— Колко не прилича Томи на онова лошо момче, което ни замери с камък — рече Понго на Мисис.

— То беше лошо само, защото не е имало куче — отвърна Мисис и сигурно бе права.

Полковникът ги изведе на кръстопътя и им показа накъде да тръгнат.

— Много ми се иска да дойда с вас, но ме чака работа — рече той.

И двамата с котката, която се возеше на гърба му, побързаха да си вземат довиждане и тъй стремглаво си тръгнаха, че Понго трябваше да лае подире им, за да изрази признателността си. Полковникът отвърна също с лай, че старшина Късметче е повишен в лейтенант, и изчезна с бясна скорост. Понго зяпна подире му в почуда — не можа да разбере каква ще е тази работа, която трябва да се върши с такава бързина. Измина много време, преди да научи.

Полковникът току-що бе узнал от лейтенант Кипра, че братя Лошър, след като не открили кутретата на полето, били излезли в покрайнините на селото, на не повече от километър зад далматинците. Той се сети само за едно нещо, което можеше да се направи, и тръгна да го върши с голямо удоволствие.

Препускаше в галоп, докато зърна фенерите на братята. Тогава нареди на котката да слезе от гърба му. И щом тя слезе, Полковникът се нахвърли върху Лошърови и ги нахапа по краката. Рядко се случва четири крака да бъдат нахапани с такава бързина от едно-единствено куче. Братята взеха да вият от ярост, страх и болка, захвърлиха фенерите и закуцукаха колкото можеха по-бързо към Пъклен дом. (Много е трудно да куцаш добре, когато куцаш с двата крака.) Така и не разбраха какво ги ухапа. Знаеха само, че то хапе много лошо.

— Поздравявам ви, Полковник — рече лейтенант Кипра.