Доуди Смит - 101 далматинци

Мисис беше съгласна с него, но не можеше да си представи как Изтърсачето и сестричките й ще издържат дългото пътуване.

— Сега спи — каза Понго и я близна с много обич. — Доволна ли си, че все пак не ти се наложи да ухапеш човек?

— Лошърови не са по̀ човеци от Злобара, но съм доволна, че не си измърсих с тях зъбите.

Те нямаше да заспят веднага, ако бяха видели онова, което се изпречи пред погледа на Овчарския пес. От другата страна на полето се движеха два фенера. Братята бяха излезли навън и търсеха изгубените кутрета.

Понго сънуваше, че е пак в парка „Риджънтс“ и тича подир пръчката, хвърлена от мистър Душкинг, когато леко потупване по рамото го събуди. Беше Лейтенант Кипра.

— Полковникът ви поздравява и моли двамата със съпругата ви да се явите при него.

Мисис спеше спокойно. Понго я разбуди внимателно, като се питаше какво ли сънува и дали тъмният хамбар ще й се стори също тъй чужд, както на него преди минутка. Тя скочи веднага, замаяна и тревожна.

— Всичко е наред — успокои я котката. — Имате уредени храна и подслон за два дни напред. Среднощният лай се приемаше много добре. А сега бихте ли ме последвали?

И тя не спомена нито дума за братя Лошър, които претърсваха полето през нощта с фенери в ръце.

Когато напуснаха хамбара и прекосиха двора на фермата, навън беше все още непрогледен мрак. Котката ги поведе към задната врата на голяма бяла фермерска къща.

— Помогнете ми да бутнем вратата — помоли тя. — Полковникът дръпна резето.

Доста лесно отвориха, влязоха в кухнята и тръгнаха по дълъг коридор. В края му се виждаше отворена врата, през която се процеждаше светлина. Котката ги вкара вътре и те се озоваха в детска стая, осветена от нощна лампа. В дъното на стаята до малко изрисувано легло стоеше Овчарският пес, а в леглото се кокореше будно двегодишно момченце.

— Това е моят питомник Томи — рече Полковникът. — Много иска да се запознае с вас.

Понго и Мисис се приближиха до момченцето, а то ги погали по главите. След това издаде някакви гъргорещи звуци, които не им прозвучаха като човешки, нито като кучешки. Овчарският пес обаче ги разбра, а Томи пък разбра какво му отвърна Овчарският пес. Понго реши, че това трябва да е някакъв нов език — наполовина човешки, наполовина кучешки.

— Томи иска да ви услужи с нещо — обясни Полковникът. — Знае каква нужда имате от него и примира от желание да ви помогне. Ето!

И показа на Понго и Мисис малка дървена каручка, боядисана със синя боя. Беше съвсем като истинска, с четири високи колелета и дървен перваз отстрани, за да не пада сеното — тя и сега беше пълна със сено. Отпред имаше дълго парче дърво, пресечено с още едно, за да може Томи да я вози подире си.

— Ще можете да изберете две кученца с еднакви размери продължи Полковникът, — а те ще хванат напречно дървото със зъби и ще дърпат каручката. При нужда кученцата, които са отзад, ще бутат с носовете си. Най-малката ви дъщеря ще се вози удобно в сеното, а ако някое друго се умори, ще сяда до нея да си почине.

Понго и Мисис заразглеждаха малката каручка. Бяха прекалено едри, за да се вмъкнат между нея и напречното дърво, но не хранеха и капка съмнение, че по-големите кутрета ще се вместят.

— Но той наистина ли е готов да ни я даде? — попита Мисис.

Овчарският пес каза нещо на Томи, а момченцето закима с главица, като през цялото време дърдореше на странния си език.

— Името и адресът му са написани отстрани — каза Полковникът — и много ще му бъде приятно, ако един ден намерите начин да му я върнете. Ако обаче това е невъзможно, той няма да се сърди ни най-малко.

— Ако изобщо се приберем у дома — рече Понго, — убеден съм, че мистър Душкинг ще му я върне. Кажете на Томи, моля ви се, че сме му безкрайно признателни.

Овчарският пес преведе, Томи се усмихна широко и пак загъргори.

— Казва, че се радва, задето вие се радвате, и иска да види всички кученца. Според мен ще можете на тръгване да минете под прозореца му — няма никаква опасност, пък и вие скоро трябва да тръгвате.

Взеха си довиждане с Томи, а Овчарският пес затика каручката заднишком и я изкара през задната врата. Доста се озори.

— Добре, че малкото ми питомниче спи на най-долния етаж — изпръхтя той. — Нашите стълби са ужасно стръмни. Не бих могъл да смъкна каручката по тях.

Върнаха се в хамбара, събудиха кутретата и по-големите излязоха навън, за да премерят каручката (луната се беше снишила на небосклона, но все още имаше достатъчно светлина). Осем братчета и сестричета се оказаха съвсем по мярка, а и десетина други биха могли добре да се справят, така че Понго нареди всички те да се движат до каручката и да се редуват в тегленето й две по две. Изтърсачето беше ужасно доволно и веднага се настани на сеното, за да могат кутретата да се поупражнят.