Доуди Смит - 101 далматинци

Ах, колко добре си спомняха Понго и Мисис този страшен звук! Мислите им ги върнаха в онази щастлива вечер, когато стояха един до друг до раираната черно-бяла кола, недалеч от парка „Риджънтс“. Тогава бяха в безопасност, щастливи и доволни, и през ум не им минаваше какво ги чака.

Джаспър побърза да затвори вратата, като промърмори:

— Щом ще трепем псетата, по-добре да гледаме да не ги разпилеем.

Понго беше като замаян. Умът му отказваше да работи. Ах, защо го нямаше Овчарският пес да му помогне с мъдър съвет!

— Ако решиш да нападнеш тези злодеи, аз ще ти помогна, Понго — прошепна Мисис.

— Те имат ножове — побърза да ги предупреди Късметчето.

Умът на Понго постепенно се избистри.

— Ако ги нападнем, може да ни убият — отвърна той на жена си. — И тогава няма кой да помогне на децата. Пазете малко тишина! Искам да помисля.

Братята разговаряха с ниски, ръмжащи гласове.

— Едно ще ти кажа със сигурност — рече Джаспър. — Няма да е тази нощ, защото ще изпуснем „Какво е моето престъпление?“

Това беше любимото им телевизионно състезание. Две жени и двама мъже в безупречно вечерно облекло трябваше да познаят какво е престъплението, извършено от също така безупречно облечен мъж или жена. Строги моралисти твърдяха, че предаването причинява вълна от престъпления и пълни затворите, тъй като хората вършели престъпления с надеждата да бъдат избрани за състезатели. Но престъпността в Англия и без това расте на вълни, пък и затворите са пълни, така че предаването вероятно не беше от значение в случая. И двамата братя умираха от желание да се състезават в него, но много добре знаеха, че няма да ги изберат, ако не извършат някакво ужасно оригинално престъпление, а все още не можеха да се сетят какво.

— Нищо не ни пречи да изтрепем кутретата след „Какво е моето престъпление?“ — обади се и Сол. — Ще го направим през нощта, докато спят. Ако са будни, ще са по-опасни.

— Досадна работа, ако питаш мен — изръмжа брат му. — Както и да я свършим, все ще сме капнали от умора. Първо да ги убиваме, пък после и да ги дерем!

— Дрането може да не е трудно и да ни се удаде — каза Сол. — В такъв случай ще можем хем да дерем, хем да гледаме телевизия.

— И все пак деветдесет и седем кутрета са това! — напомни му Джаспър. После очите му блеснаха дивашки. — Сол, хващам се на бас, че никой досега не е убил деветдесет и седем далматинци! Като нищо ще ни вземат за „Какво е вашето престъпление?“

— Най-сетне и ти да кажеш нещо умно! — възхити се Сол.

— Представяш ли си — ние двамата в официални костюми, с червени карамфили в петлиците, а цяла Англия ни гледа. Само че ще трябва да измислим някакъв наистина неповторим начин, по който да извършим престъплението си. Дали да не ги одерем живи?

— Няма да стоят мирни — възрази Джаспър. — Какво ще кажеш да ги попарим с вряла вода?

— Ще трябва да ги нападнем — прошепна Понго на Мисис. — Това е единствената ни надежда.

— Ще организирам по-големите да ти помогнат — обади се Късметчето. — Всички ще помагаме. Знаете ли как умея да хапя!

И тогава се случи нещо. Изтърсачето, чиито очи не се откъсвала от безгласния телевизионен екран, излая три пъти — кратко и остро. Човешкото ухо не би познало, че това означава „Какво е моето престъпление?“, но братята, стреснати от шума, погледнаха към кутрето и така забелязаха екрана. Сол нададе разярен рев на разочарование, Джаспър изстена нещастно. Беше започнало! „Какво е моето престъпление?“ бе започнало, само че без звук, естествено. Пропускаха любимата си програма, и то точно тогава, когато се надяваха да вземат участие в нея! Втурнаха се към апарата, Сол пусна звука до краен предел, а Джаспър нагласи картината. Сетне се проснаха на дюшеците и заръмжаха от удоволствие.

— Сега поне половин час няма да помръднат — прошепна Късметчето.

Мозъкът на Понго най-после заработи и той каза на ухото на сина си:

— Изведи кутретата в строй навън, в двора на конюшнята! А ние двамата с майка ти ще стоим на пост до братята.

— Дали не можем да минем през килера? — отвърна шепнешком Късметчето. — Поне да си изядем утрешната закуска. Ето я вратата — до камината. Залостена е, но ти сигурно можеш да я отвориш, нали, татко?

Понго никога не беше дърпал резета, но бе видял как Овчарския пес се справи с вратата на Щуротията.

— Мога, момчето ми — твърдо отвърна той. — Знам как се дърпа резе.

Те прекосиха на пръсти кухнята. Понго се изправи на задните си лапи и захапа топчето на резето. Ала то не помръдна. Той го пусна и взе да го разглежда, доколкото това бе възможно на светлината на огъня. Видя, че топчето е обърнато надолу и ще трябва да го вдигне, преди да се опита да дръпне самото резе.