Доуди Смит - 101 далматинци

— Сол! Джаспър! Спрете този телевизор! И запалете лампата!

— Никаква лампа не можем да палим, защото нямаме крушки — отвърна Сол. — Като свърши телевизията, ние просто си лягаме.

— А ако спрем телевизора, в стаята ще стане съвсем тъмно — додаде Джаспър.

— Тогава поне изключете звука! — ядосано нареди Злобара.

Джаспър се подчини и малките фигури, които се движеха по екрана, изведнъж останаха без глас. Изтърсачето ядосано се разджафка. Мисис, снишила се насред децата си, веднага го бутна да млъкне. Понго, който също се бе свил ниско на кълбо, се приготви да се нахвърли върху Злобара, ако тя стори нещо на някое от кученцата. Тя обаче изобщо не им обръщаше внимание. Най-близките до нея се отдръпнаха уплашено, щом тя пристъпи вътре в стаята.

— Имам работа за вас, момчета — обърна се Злобара към Лошърови. — Тази нощ трябва да избиете кутретата — до едно.

Братята я изгледаха със зяпнали уста.

— Но те са още много малки, за да станат на палта — възрази Сол.

— По-големите ще свършат работа, а от малките ще направим ръкавици. Но, така или иначе, трябва да ги убием, преди някой да ги е открил. Твърде много писаха във вестниците за кучетата на Душкинг. Цяла Англия е на крак — всички търсят далматинци.

— Че как ще ги намерят тук? — обади се Джаспър. — Защо да не останат, докато поотраснат?

— Прекалено е рисковано — отвърна Злобара. — Някой може да ги чуе да джафкат и да се обади в полицията. Мъжът ми ще откара кожите в чужбина — ще оставим само колкото за едно мое палто. Ще го направя с две лица — от едната астраган, а от другата — далматинска кожа. Далматинската страна ще нося отвътре, докато хората забравят за кученцата на Душкингови. А щом се размине, ще насъбера пак кученца и отново ще започнем отглеждането на далматинци. Само че от тези трябва да се отървем, и то незабавно.

— По какъв начин? — попитаха едновременно братята.

— Както щете — отровете ги, удавете ги, удряйте ги по главите… Нямате ли хлороформ в килера?

— Нито капка — отговори Сол. — И етер нямаме.

— Откъде пари за такива глезотии? — изръмжа Джаспър.

— Тогава ги удавете.

— Кучетата могат да плуват — възрази Сол. — Пък и езерото е само една педя дълбоко.

— Тогава ще ги удряте по главите — настоя Злобара.

Сол пребледня.

— Какво? Да удряме по главите деветдесет и седем кученца? — попита той с разтреперан глас. — Изключено, мисис Де Мон! Смилете се над нас! Направо ще капнем от умора!

— Вижте какво! — повиши глас Злобара. — Не ме интересува как ще ги избиете тези животни. Бесете ги, душете ги, хвърляйте ги от покрива — Боже мой! Има десетки прекрасни начини! Съжалявам само, че нямам време сама да свърша тази работа.

— Все пак няма ли да смогнете, мисис Де Мон? — попита Джаспър. — Сигурно много ви бива за тази работа и ние с удоволствие ще ви погледаме.

Злобара поклати глава.

— Трябва да се върна веднага в Лондон — в очите й блесна демонично пламъче. — Сетих се! Затворете ги без храна и те ще се изядат едно друго!

— Да, ама ще вдигнат ужасен шум — възрази Сол. — Няма да можем да гледаме телевизия.

— Пък и ще си повредят кожите — сети се Злобара. — От това цената им ще спадне. Трябва много внимателно да ги убивате. А след това ще им одерете кожите.

— Но ние не умеем да дерем кожи — изстена Джаспър. — Представа нямаме как се върши тази работа!

— Моят мъж ще ви покаже — каза Злобара. — Утре вечер двамата с него ще дойдем с колата. И ще преброим труповете — запомнете това! Ако изпуснете едно-единствено кутре, ще ви изгоня от Пъклен дом — така да знаете! А сега се залавяйте за работа. Лека нощ!

За щастие само две-три от кутретата разбираха човешки език, но всички усетиха колко е зла. Като тръгна да излиза, тя срита едно от най-малките кученца, случило се в опасна близост до крака й. То повече се изплаши, отколкото го заболя, но изскимтя силно и някои от по-големите се озъбиха възмутено на Злобара. Късметчето си спомни онзи път, когато я ухапа, и побърза да излае:

— Не я хапете! Тя люти!

Така че Злобара стигна благополучно до вратата, отвори я широко и лунната светлина заблестя върху черно-бялата й коса и съвършено семплото наметало от визон. Тя се обърна пак към препълнената с кутрета стая:

— Сбогом, отвратителни животинки! Във вид на кожи ще ми бъдете далеч по-симпатични, отколкото като кутрета! А онези, от които ще е ушито палтото ми, направо ще заобичам. Ах, ако знаете с какво нетърпение очаквам това!

Те я проследиха с погледи, докато мина покрай езерото, отразяващо черната къща, и отиде до тежката желязна порта. Отключи катинара и пак заключи след себе си. Сетне тихата зимна нощ бе раздрана от звука на мощен мотор на потеглящ автомобил, последван от оглушителния рев на най-пронизителния клаксон в Англия.